Отиде си легендарният барабанист на „Щурците“ Георги Марков, съобщиха от музикалното предаване на БНТ „Моят плейлист“ във фейсбук страницата си. Музикантът издъхна на 73 години след кратко боледуване.


Георги Марков е български рок-музикант. Роден е на 23 юни 1951 г. в София. Присъединява към „Щурците“ през 1974 година по покана на Петър Гюзелев и Кирил Маричков.

През 1991 г. заедно с Георги Минчев, Иван Лечев, Ивайло Крайчовски и Петър Гюзелев основават рок група „Стари муцуни“.


През 2010 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен за особено големите му заслуги в областта на културата и изкуството.


Георги Марков е женен, с две деца – дъщеря и син. Георги Марков – младши също е барабанист.

Поклон пред паметта му!


История на щурците:


Група „Щурците“ е създадена в София през 1967 г. Първоначално, когато Кирил Маричков и Петър Цанков от „Бъндараците“ се срещат с Петър Гюзелев и Веселин Кисьов от „Слънчевите братя“, идеята да създадат собствена група изглежда нереална и за самите тях. Първото участие, за което си спомнят, е на студентския бал във ВИТИЗ по случай 8 декември, а през януари 1967 г. осъществяват и първите си записи – няколко инструментални пиеси и версия на „Песен без думи“ на „The Shadows“.


Но групата все още няма име и в младежко предаване по Първа програма на БНР е обявен конкурс за име сред слушателите. От многобройните предложения четиримата млади музиканти се спират на „Щурците“. В документалния филм „Щурците – 20 години по-късно“ членовете на групата признават, че името „Щурците“ първоначално е идея на майките им, които са присъствали на техни репетиции. От Концертна дирекция отказват да регистрират групата с това име, вероятно поради приликата с „Бръмбарите“, както по това време се е превеждало името на „Бийтълс“, заклеймявана в България от тогавашния режим.


Конкурсът за име на групата в радиото е нарочно организиран, за да се преодолее тази пречка, като Кирил Маричков и останалите членове на групата молят свои приятели да гласуват за името „Щурците“.


През 1967 г. групата работи и с Георги Минчев, с когото печелят първото официално признание – песента на композитора Борис Карадимчев „Бяла тишина“ (с участието на струнния квартет „Димов“) получава първа награда на фестивала „Златния Орфей“, а впоследствие е обявена и за „мелодия на годината“ в едноименния телевизионен конкурс. През следващата 1968 година излиза първата малка плоча, включваща песните „Веселина“, „Звън“, „Малкият светъл прозорец“ и „Изпращане“.

Популярността на групата непрекъснато расте, за да достигне своя връх през 1980-те години. Песните им са актуални, стилово разнообразни и печелят младежката публика. Текстовете им са дело на някои от най-известните и талантливи български поети. В кариерата си групата има повече от 2600 концерта при препълнени зали.



Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти направи. Тази максима важи в пълна сила за Андреа, която вече 18 години е на попфолк сцената.


В интернет се завъртя снимка на певицата от времето, когато никой не я познаваше и се казваше Теодора. Прозвището й Андреа идва от фамилията й Андреева, тъй като тя се появи след колежката си Теодора, която наистина се казва така и така е и сценичното й име.


На въпросното фото Андреа е може би още в гимназията. Едва се разпознава, че е тя, тъй като ги няма множеството пластични операции и всякакви пластики по лицето и тялото й, с които се подвизава в наши дни.


По онова време Андреа е била доста по-слаба, на практика плоска в гърдите и по нищо не е загатвала с външния си вид, че ще става попфолк певица.



В онези години всичко беше просто, но наситено с неподправена автентичност. Хлябът- онзи истински, ухаещ на топла пекарна, с хрупкава коричка и плътна средина.


Млякото беше натурално, без добавени сухи смеси, а когато го оставиш в хладилника, образуваше каймак - плътен, носещ наситения вкус на истинска млечност. Маслото беше богато на вкус, не мазна, безвкусна субстанция. Сиренето беше зряло, солено, със структура, която разказваше за времето и грижата, вложени в направата му.


Плодовете и зеленчуците не бяха лъскави и идеални на вид, но уханието им беше непроменено доматът имаше вкус на слънце и градина, краставиците бяха свежи и сочни, а ягодите миришеха на истинско лято. Захарта беше захар, а не заместители, а шоколадът макар и не в изобилие беше плътен наситен и без изкуствени овкусители.


Дори обикновените кифли с мармалад имаха вкус, който днес трудно може да бъде пресъздаден,а локумът -простичък, но сладък и ароматен. 

Колбасите бяха направени от истинско месо, без излишни примеси, . Дори най-обикновеният сладолед носеше радост, защото в него имаше истИНСКИ сметана и захар, а не добавки с неразбираеми имена.


Но най-важното - храната не беше просто храна. Тя беше част от семейната традиция, от споделените моменти на трапезата, от грижата, с която майките и бабите месеха, варяха, приготвяха. Вкусът на онези години беше вкусът на домашната топлина, на времето, когато всичко се правеше с ръце и със сърце.

Диди Стойчева


 

Две сестри с незабравими усмивки гледат в камерата. Но има нещо странно…


Сенките не съвпадат, дрехите изглеждат твърде модерни, а съседка твърди, че момичетата никога не са остарели! Дали това е просто илюзия или скрито послание от времето? 


Две сестри с незабравими усмивки гледат право в камерата.Снимката е направена преди много време в малко планинско село, но беше открита едва наскоро в прашна стара кутия в разрушена къща, която някога е принадлежала на възрастен член на семейството. Мария и Елиза, двете момичета на снимката, са живели в това село от дете. Години наред имената им почти са потънали в забвение, докато тази снимка не излезе наяве отново.


Първоначално снимката изглеждаше като поредната стара снимка, но когато експертите разгледаха по-задълбочено детайлите, се появиха странни аномалии. Първо, сенките на снимката не съответстваха на реалната позиция на слънцето.


Изглеждаше сякаш времето беше замръзнало в този момент. Освен това, сравнена с други снимки, запазени в селото, облеклото им изглеждаше от по-късен период, отколкото първоначално предполагано.


Но най-изненадващото разкритие дойде от възрастна жена, която беше била съседка на семейството.

Тя твърдеше, че двете сестри никога не са остарявали. „Винаги изглеждаха на 14 или 15 години, дори когато аз вече бях на възраст“, каза тя с треперещ глас.


Тези странни подробности породиха множество теории – от разкъсвания в времето до свръхестествени явления.Обаче до ден днешен никой не е успял да определи защо тези сестри изглеждат извън времето в тази снимка или каква е била тяхната окончателна съдба.Може би това е просто илюзия? Или може би тази снимка крие тайна, която още чака да бъде открита.




Кои са заведенията на мутрите? Какво се знае за празници на ръба между живота и смъртта и уроците на миналото. Те се появяват с началото на демократичните промени у нас. Там подземният свят излиза на повърхността, облича скъпи костюми, завладява нощния живот и смутното ежедневие.


„Като хора с повече свободно време и вкус към живота, естествено, те имаха много силна емоционална връзка с тези заведения. Там преминаваше голяма част от живота им, а на някои животът им приключваше пред тях“, казва разследващият журналист Слави Ангелов в рубриката „Задочна България“ по bTV


Ангелов е криминален журналист с 30 години опит в този ресор. Той започва професионалния си път именно в годините на клутовите заведения с печална слава.



В руините на тоталитарния строй у нас, когато България вече не се нарича Народна република, героите на столицата се променят. На преден план излизат млади, добре тренирани мъже, без висше образование, които след няколко години и добре изпълнени мокри поръчки ще се нарекат мутри.


Те създават представата за успешния, пробивен човек на новото време. Своите първи познанства и срещи правят на масите на софийските заведения.


Едно от тях е сладкарница „Магура“ на бул. „Витоша“, тя е и едно от най-известните чейндж бюра в началото на прехода.

„Това са места, на които ходят тогава чейнчаджии, тъй като тогава да имаш валута е забранено, валутно престъпление. Това представлява престъпния свят в онези години.


Тогава няма някакви по-сложни престъпления. Тогава имаме просто едни измамници.


Ментори, хора като Иво Карамански, като Митко Бретона ги водеха в Чехия, Унгария, учеха ги там да крадат коли, да правят – наричаха се врътки, шанжета. Може би в този период те започват да създават и първите си заведения“, обяснява Слави Ангелов.


В рамките на две-три години, тези обикновени измамници се издигат в престъпните среди у нас. Натрупаните капитал и самочувствие изискват от тях не просто да обикалят по култови заведения, но и да построят свои.


„Те като всички бандити по света гледат филми, гледали са „Кръстникът“ и това, което им харесва, опитват да го заимстват по някакъв начин. Те искаха да се забавляват, в един момент се оказаха хора, които имат твърде много свободни пари.


Едно от нещата е престижът, много е важно да имаш заведение. Всички тези заведения, за да бъдат оборотни, трябваше да изглеждат добре, за да привличат хора, които да влизат там. През заведения можеха да перат пари от различни престъпни дейности като рекет, по-късно наркотици, проституция и т.н.“, разказва разследващият журналист.


Нападението срещу бар „Бедни-богати“ в края на 1993 г. слага началото на цяла серия от престъпления, свързани с една гангстерска война в София. От места за забавления и нелегални сделки заведенията на мутрите лека-полека се превръщат в терени за разчистване на сметки. Ако тръгнеш на разходка из центъра на София, се натъкваш на малка карта на гангстерските войни от 90-те.


Една от първите показни престрелки в центъра на столицата се случва на 12 януари 1994 година, преди точно 30 години. Мястото – казино „Севастопол“ на ул. „Раковски“, владение на Иво Карамански, наричан кръстник на българската мафия, свързван с валутни измами и трафик на крадени автомобили.



„Карамански беше открил това казино малко по-рано, беше поканена Лепа Брена да пее на откриването му. Пред казиното „Севастопол“ беше прострелян Младен Михалев-Маджо в ръката.


Години по-късно се разбра, че човекът стрелял по него беше един бандит с прякор Муто, който беше открит прострелян в главата в една тоалетна на Витоша. Така че можем да кажем, че първите проливания на кръв в престъпния свят бяха свързани, пряко или косвено, с първите заведения на мутрите и на измамниците от подземния свят“, коментира разследващият журналист.


Заведенията на мутрите посрещат и техните най-лични празници. Пример за това е ресторант „Мираж“, собственост на застрахователната компания „ВИС-2“, всъщност групировка за рекет. Управляват я братята Васил и Георги Илиеви.


По-малкият брат Георги вдига сватбата си именно в „Мираж“, на която присъстват някои от най-обсъжданите фигури на престъпния свят и родния шоубизнес. На път за този ресторант е застрелян Васил Илиев.

„Тези заведения в онези години бяха просто техните офиси. Там се решаваше от това: „Кой да бъде изгърбен днес?“ и стигнем до това: „На кого ще се дава подкуп, каква престъпна стратегия ще има и т.н.“, разказва още Слави Ангелов.


Кървавият залез на мутренските заведения започва едва с началото на новото хилядолетие. Въпреки това някои от тях съществуват до ден днешен. Пример е ресторант „Славия“, в който преди 20 години беше разстрелян Милчо Бонев, по-известен като Бай Миле, и още петима души.


„Там влизат бандити, преоблечени като полицаи, карат всички да легнат по земята и ги изпозастрелват от упор. Огромна част от тези убийства станаха 2003 г., 2004 г., 2005 г., когато имаше масово разчистване на сметки в България, което беше свързано в голяма степен с подмяната на поколенията в престъпния свят“, коментира Ангелов.


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации