Тя беше вечната Жулиета на българското кино а нейният любим и единствена любов в живота й, бе нейният Ромео

Преди 70 години тя засенчва колежките си от световния кино елит в Кан, появявайки се в народна носия. Беше вечната Жулиета, а нейният любим и единствена любов в живота й, бе нейният Ромео. 

Гинка Станчева, която ни напусна на 91  годишна възраст през 2023 г., до последно играеше своята най-успешна роля – на грижовна баба. Когато стане дума за кино, името й обаче неизменно се свързва с това на най-популярния български актьор Апостол Карамитев. А когато стане дума за театър, Станчева е вечната Жулиета, в партньорство с актьора Пейчо Пеев (Ромео), който всъщност е единствена любов в живота й.

Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.

Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомняш си приживе  актрисата.

„ЛЮБИМЕЦ 13“

Ролята й на Елена в „Любимец 13“ я прави любимка на няколко поколения.

ВЪРВЯТ ЛИ ДВАМА

С Пейчо остават влюбени до последния му дъх.

ТЕНИСИСТКА

Налага й се да спортува само на екрана, защото наследява добър ген от майка си.

ШАРМАНТНА

Моделиерките се бият да й подаряват рокли и шапки, за да се хвалят, че я познават отблизо.

МАЙКА 

С дъщеря си Хермелина на първата й Коледа.

„ЖЕНАТА ДНЕС“

Корицата й на списание „Жената днес“ е сред най-продаваните в историята на изданието.

ТРИМА В КОМБИНА

Катя Чукова, Гинка Станчева и Георги Калоянчев (от ляво надясно) в „Специалист по всичко“.

ЦЕЛУВКАТА 

С Апостол Карамитев са като брат и сестра.

БАБА И ВНУЧЕ

С внука си Андрей-Константин на разходка в Рим.

НАСЛЕДНИЦИ

Гинка и дъщеря й Хермелина изпращат Андрей-Константин на училище.

КАН

Отново в Кан. През 1956 г. актрисата засенчва колежките си от световния киноелит, появявайки се в народна носия.

КОМПАНИЯ

Ицко Финци, Ваня и Захарий Жандови и Гинка навремето празнуват всеки повод заедно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво крие миналото на новия президент на България

Илияна Малинова Йотова е родена на 24 октомври 1964 г. в София. Бащата й – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Детството и ранните години на Илияна преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско. Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд. Още от ранна възраст проявява интерес към езиците и литературата, което по-късно определя и нейния житейски път. След 7 клас е приета във Френската езикова гимназия „Георги Кирков“ („Алфонс дьо Ламартин“днес) – едно от елитните столични училища, където получава сериозна хуманитарна подготовка и изгражда увереност в публичното общуване.

Френският език за нея не е просто учебен предмет, а прозорец към друг свят – по-свободен, по-различен и далеч от еднообразието на тогавашната българска действителност. В гимназията тя се оформя като активна, амбициозна и комуникативна личност.

След завършването си продължава образованието си в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където изучава българска и френска филология. Студентските й години са период на натрупване на знания, формиране на критично мислене и усет към словото – качества, които по-късно ще се превърнат в основа на професионалната й реализация. Още тогава тя се отличава с активност, организираност и умение да защитава позиции.

Между 1987-ма и 1991-ва година е учителка по български език и литература в 11 основно училище в софийския кв. Дианабад.

В началото на 90-те години Илияна Йотова започва работа в Българската национална телевизия. В БНТ преминава през различни позиции – репортер, редактор, водещ и ръководен кадър в новинарските структури. Телевизията се превръща в нейна школа за публичност, отговорност и работа в динамична среда. Контактът с актуалните събития и политическите процеси логично я насочва към активна обществена и по-късно политическа дейност.

През втората половина на 90-те години Йотова влиза в политиката, като заема ръководни комуникационни позиции в Българската социалистическа партия. Оттам пътят й продължава към парламента, а след това и към европейските институции. Като народен представител и по-късно като член на Европейския парламент тя изгражда профил на политик с опит в международните отношения, европейските политики и публичната дипломация.

През 2016 г. Илияна Йотова е избрана за вицепрезидент на Република България. В този си мандат тя отговаря за ключови ресори, свързани с българските общности в чужбина, гражданството, културната дипломация и международните контакти. През годините на вицепрезидентството си тя запазва активна публична роля и ясно присъствие в политическия живот на страната.

От днес Илияна Йотова официално застава начело на държавата като президент на Република България – първата жена, достигнала до този пост. Така нейният път, започнал от езиковото образование, преминал през журналистиката, парламента, Европа и президентската институция, достига своята най-висока точка. Личният й живот остава дискретен – тя е омъжена и има един син, като последователно държи семейството си далеч от политическия шум.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 23 години убиват във влака бащата на Илияна Йотова

Историята на първата жена президент на България Илияна Йотова е дълбоко свързана с два града в Софийска област – Костинброд и Сливница. Детството й преминава в Костинброд, а обществената и професионалната биография на баща й – д-р Малин Тодоров – е неразривно свързана със Сливница, където той е кмет в периода 1999–2003 г. Този път обаче завършва трагично – с убийство във влак.

Детство и ранни години в Костинброд

Илияна Йотова неведнъж е разказвала, че е израснала без „сребърни лъжички и дантели“, но в семейство на образовани и интелигентни хора. Ранните й години преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско.

Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд, преди да продължи образованието си в София. Спомените й са изпълнени с игри навън, колела, народна топка и жмичка, както и с усещането за общност – деца от различни семейства и етноси, които растат заедно и ходят в едно училище.

„Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство“, споделя Йотова в свои интервюта.

Семейството – строга почтеност и човечност

Бащата на Илияна Йотова – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Родом е от Сливница – град с исторически дух и „корави хора“, както самата Йотова ги описва.

Той е човек с твърд характер и високи изисквания – към себе си и към децата си. „За него нямаше отговор „не мога“, казва тя. И до днес хора от Сливница и региона я спират, за да й благодарят за помощта, която баща й им е оказвал като лекар и като кмет.

Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Кмет на Сливница (1999–2003)

През 1999 г. Малин Тодоров е избран за кмет на Сливница. Мандатът му е белязан от активна работа и силно лично присъствие – той е познат на хората не само като управник, но и като лекар, помогнал на поколения семейства.

Убийството във влака

На 21 август 2003 г. животът на д-р Малин Тодоров е отнет по особено жесток начин. Той пътува с влак от Костинброд към Сливница, когато е нападнат в купето от възрастен мъж с нож. Кметът е намушкан четири пъти, една от раните е в областта на сърцето.

Тодоров е откаран в „Пирогов“ с тежка кръвозагуба и в критично състояние. Въпреки усилията на лекарите и няколкото операции, той почива на следващия ден.

По-късно извършителят е задържан, а като основен мотив е посочен имотен спор, свързан с реституция. Случаят потриса Сливница и цялата Софийска област.

„Най-големият удар в живота ми“

За Илияна Йотова това остава най-тежката лична трагедия. Тя признава, че не си е позволила да се пречупи, защото е вярвала, че така би искал баща й – да бъде силна, отговорна и изправена.

Източник: balkanec.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато отивах войник само Росен Желязков ме изпрати на гарата

Днес той е най-обсъжданият човек в държавата. За легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията, казармата и възхода към властта, разказано от най-добрия му приятел 

Борис Павлов е емблематично име в българските артистични срещи. Композирал е музиката за някои от най-големите хитове, превърнали се в шлагери, включително тези на съпругата си – именитата певица Есил Дюран. По-малко известен е фактът, че в тръгналата в началото като любителска рок група R&Bo, свири рамо до рамо с бившия министър-предсесател на България Росен Желязков.

Историята на приятелството между Борис и Росен започва преди повече от 50 години. „С Бобо сме отпреди да се родя. Той е две години по-голям от мен. Неговата майка и моят баща са съученици“, казва Желязков за Павлов.

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“, усмихва се композиторът в разговора с репортер на „Труд news“. „Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“, убеден е Бобо, за когото Росен Желязков е обречен на успех и на най-високата позиция в изпълнителната власт.

Борис Павлов разказа за легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията казармата и бившия ни премиер, такъв, какъвто не го познаваме.

„Росен го познавам от невръстна възраст. Моята майка, светла й памет и неговият баща, светла му памет, са съученици, били са в една компания. На рождени дни и семейни празници сме били винаги заедно. Като се замисля, имам общи снимки, които са от детската градина. Росен е две години по-малък от мен, винаги е бил част от живота ми, просто константна величина“, започва Бобо.

В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето легендарно мазе

„След това в гимназията аз започнах да се занимавам с музика, в началото любителски, разбира се. Започнах да обръщам внимание на китарата, на рок групи – тогава по тази линия и момичетата ни обръщаха внимание“, смее се Борис. „Такива време бяха, нямаше телефони, така се ставаше душата на компанията. После Росен кандидатства в същата гимназия и го приеха, запали се и той по китарата покрай мен. В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето мазе. Това беше легендарно мазе, много популярни личности от днес са идвали долу, когато свирехме рок през 80-те. Това са днешни журналисти, актьори, музиканти, общественици“, разказва композиторът за пълното със спомени подземие в дома на улица „Парчевич“ в центъра на София, който принадлежи на фамилията му повече от 100 години.

„Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато влизах в казармата“

„И така си свирехме ние щастливо едни четири години, после аз трябваше да вляза в казармата. Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато отивах войник в казармата. Така се случи, всеки беше хванал нанякъде и той, нали беше и по-малък, дойде на перона с мен. Когато се уволних аз, той пък влезе войник. Тогава му ходех на свиждания, мисля, че беше в едно поделение в Горна или Долна Малина, не мога да се сетя точно“, спомня си Борис Павлов. „И на клетви ходихме, всичко както си му е реда. Когато се уволних, тръгнах да свиря по чужбина и пътищата ни се разделиха за неопределено време. Но винаги, когато сме се връщали с Есил, сме намирали начин да се виждаме. Ходил съм и на работното му място, където е бил във времето и буквално съм проследил цялото му изграждане като личност през всичките тези години“, уверява ни композиторът.

„Има невероятен музикален талант“

„Росен беше много талантлив и продължава да е, има невероятен музикален талант. Когато се учеше на китарата, много бързо запомняше всичко Като машинка беше!“, смее се Борис. „Както излизаха нотите изпод пръстите му, пъргави като машина, така и делата на държавата ще прави и съм сигурен, че ще е така. Много му се радвам и искрено му желая успех! Смея да кажа, че България уцели много с Росен Желязков!“, категоричен е той.  

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“

„Имаме група R&Bo, може да видите клиповете в You Tube, много музика имаме да довършваме с Росен. Той е първо много интелигентен човек, много музикален, има въображение, има чувство за хумор, артистичен е. И двамата сме учили в испанската паралелка във Френската гимназия в София, бяхме в първите випуски, а след това се отдели в отделна испанска гимназия. Нашето училище беше елитно и точно в края, когато се гонеше успех, аз започнах да се занимавам сериозно с музиката и си го развалих“, спомня си Борис Павлов.

„Росен просто изчезваше“

„Правеше силно впечатление, че когато трябваше да се учи, Росен просто изчезваше“. Тогава майка ми го даваше за пример и казваше: „Виж сега Росен как прави, прави и ти така“. Е, аз не можех“, признава с усмивка композиторът. „Росен има овладява емоция и знае кога трябва да се учи, когато трябва да се забавлява, изключително подреден е! То личи и в развитието му колко е последователен. Минаваше ми тази мисъл през главата, че този човек сте стигне далеч“, признава той.

„Отдаден на работата си и много я разбира“

„Росен Желязков е отдаден на работата си и много я разбира. Реално, откакто е започнал да се занимава с държавната администрация още като младеж, не е преставал да се занимава в тази област, аз не мога да си представя някой друг по-опитен от него. И като юрист е превъзходен, има страхотна обща култура и това много му помага. Диалогичен е, хората го обичат навсякъде, където е работил, колективът го харесва като ръководител“.

„Знам му соя, знам му семката“

„Това развитие при Росен му е отредено, така си мисля. Познавам и родителите му, това са едни превъзходни хора. И са баща му сме комуникирали много, за мен той от дете си е бил чичо Жельо, говорили сме си го това и с него. Знам му соя, знам му семката и знам, че нещото там са превъзходни. Не защото сме приятели от деца, просто е факт“, уверява Борис Павлов.

„Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“

„Много е важно на поста министър-председател да има личност като Росен Желязков. И говори езици превъзходно. В него я има онази осанка! Има осанка, спортува, излъчва авторитет – това е реалността. И в чужбина, като отиде, това е много важно. Като стане сега инаугурацията на Тръмп, живот и здраве, двамата, ако застанат един до друг, ще е като за снимка от кралското семейство“, смее се от сърце Борис Павлов и още веднъж пожелава успех от все сърце на приятеля си от детинство Росен Желязков.

Източник: вестник Труд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща му е известен журналист отпреди 9.09.1944 Г. Той е любимец на децата, но избяга от България заради един шамар. Днес софийска улица носи неговото име

Всички онези, които са на възраст 50+, добре помнят баткото, който рисуваше по стъкла и разказваше приказки в рубриката „Лека нощ, деца“ по единствената тогава национална телевизия. Това се случваше всеки четвъртък от 1969 до 1975 година в поредицата „Климбо пее и рисува“. 

Климбо всъщност е артистичен псевдоним на актьора Климент Денчев. Той е роден на 26 май 1939 година в София и завършва ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Започва да се снима в киното още през 1962 г., а десетилетие по-късно участва във филмовата класика „Козият рог“ на режисьора Методи Андонов. Там влиза в образа на турчин, един от изнасилвачите на майката на главната героиня – роля, изпълнена блестящо от актрисата Катя Паскалева.

Децата обаче си го харесват като баткото от тв екрана, а рисуването на стъкло Климбо си измисля сам още като студент в театралната академия, докато репетира някаква приказка. Хрумва му, че ще е по-интересно да илюстрира разказа, а идеята идва от думи на певицата Леа Иванова, която му казвала, че много неща могат да се случат, докато говори.

Иначе Климент си рисува още от дете. Дори самият той е признавал как шарил стени в дома си, а майка му се хващала за главата и се чудела как да изчисти „произведенията“ на своя син. След като завършва ВИТИЗ, Денчев е затрупан от ангажименти. Играе на театралната сцена, снима се във филми и в тв предавания, но през 1978 година решава да си стегне куфарите и да замине за Канада

По онова време това носи жестоки последствия. Съвсем очаквано тогавашната власт го обявява за невъзвращенец, спират да излъчват всички програми с негово участие и го изчегъртват от културната карта у нас.

Защо обаче Климент Денчев се решава на тази съдбовна крачка? От какво е бил недоволен, за да избере да заживее в Монреал? На този въпрос отговор дава един от най-близките му приятели – актьорът Николай Николаев, който, уви, вече не е между живите. „Климбо не избяга, а го изгониха – разказва Николаев. – Аз даже бях участник в случката. През 1977 г., като ме направиха заслужил артист, на 24 май отивам с една бутилка уиски при него да празнуваме. Той живееше в блока на артистите. Там беше оставил една стълба, но деца видели, че някой я взима, и викат: „Бате Климбо, крадат ти стълбата!“. Климент, драматургът Христо Ганев, Асен Шопов и аз тръгваме да гоним крадеца. Той влезе в клуба на ОФ и изведнъж излиза без стълбата. Климбо му удари един и му вика: „Абе, фашист, що ми крадеш стълбата?“.

Оня извади свирка, разсвири се: „Аз съм отрядник и вие сте арестувани!“. Тогава старият партизанин Христо Ганев му каза: „Ей тука сме отсреща. Този човек има празник. Елате да ни арестувате там!“. И си отидохме. Седим си над уискито и в това време се звъни. Отварям аз. Пристигнала черна „Волга“ и един човек ми казва: „Какво правите тука, бате Николай?! Аз съм дошъл да арестувам другаря Денчев!“. Обясних, че празнуваме, и ако ще арестуват Климбо, да арестуват и мен!“. Влизаме в колата. На предната седалка до шофьора седи същият този със свирката. Като тръгнахме, и оня вика: „Климбо, маменцено ще ти разгоня! Ще те вкарам в затвора! Ти на мен ще ми викаш фашист. Аз съм комунист в червата!“. Закараха ни в Първо районно.

Там Климбо каза да му върнат стълбата и той ще се извини. Пуснаха ни, но след месец Климент получи призовка за съда. Започва процес срещу него, на който свидетели сме аз, Христо Ганев, Асен Шопов и обществен свидетел Георги Калоянчев, понеже беше партиен секретар на Сатиричния театър, където Климент играеше. Започна един срамен процес. Излиза прокурорката, посочва Климбо и казва: „Погледнете това лице!

Любимецът на българския народ. Всяка вечер децата заспиват с неговите песни и рисунки!“. Викаме си: тая както почна, ще оправдаят Климбо! И изведнъж се развика: „Но той е престъпник, който вечерта в 7.30 ч. на 24 май пребива отрядника Игнат Димитров!“. Тоя беше говорител на Българското национално радио. Прокурорката продължава: „И аз искам три години затвор!“. Подгънаха ни се краката. Започнаха да ни разпитват. Бях първи и си разказах нещата, както са били. Съдийката попита Игнат Димитров: „Защо сте взели стълбата?“. И той отговори, че я взел, за да не паднат децата, които си играели на двора. Да не си счупели краченцата. Христо Ганев стана и тръшна вратата. Каза, че такъв фарс не е виждал, и си отиде. Разбра се, че процесът е скалъпен, но въпреки това осъдиха Климбо на една година условно за нанасяне на телесна повреда на длъжностно лице.

След това замина за Монреал и повече не се върна. Така загубихме Климент Денчев! А той направи там чудеса със своите умения и таланта си.“

В едно от малкото интервюта след като напуска родината, Климбо признава: „Заминах за Канада по лични причини, защото не можех да се вписвам в онази действителност.

Човек заминава не за да съжалява, а да открива нови светове. Нищо не ми липсва от родината. Взел съм България в мен. Тя ми е в сърцето. А сиренето и чубрицата ги има и там. Всичко, което касае България, ме боли вътрешно“.

Заради това, че е обявен за невъзвращенец, актьорът не може да се прибере в България нито за погребението на майка си, нито за това на баща си – известния журналист преди 9 септември 1944 година Денчо Денчев.

Но пък кариерата на Климент потръгва зад океана. Той си изкарва хляба, като създава смешни човечета и в Канада – играе в театрална постановка „Храбрият шивач“ и рисува направо върху кулисите. После ги разрязва и подарява парчетата рисунки на зрителите. Друг път кара малчугани от публиката да облекат бели тениски, строява ги едно до друго и започва да рисува върху тях. С гордост разказва, че гостувал на един художник, който прави спецефекти за филмите на Спилбърг – латексови маски със сложни гримове, които се изработват в Канада. И този млад художник, Адриен, му се изповядва: „Влязох в тази професия заради твоето телевизионно предаване, Климбо. Влюбих се в рисунките ти по стъклата и се зарекох, че когато порасна, ще правя нещо като теб“.

Климент Денчев може да се похвали и с друго:

„Смея да кажа, че съм строител, защото сам построих една къща – моята – казва актьорът. Вярно, че е от дърво, но и бетон съм пи-пал, и зидария. Един американски дърводелец ми е учител и от него знам, че когато строиш, трябва да го правиш бавно и с любов, защото ще го гледаш цял живот и ако не е изпипано, ще те дразни“, споделя той. Така че неголямата дървена къща на два етажа със скосен алпийски покрив е построена с голям мерак от актьора. Пода й реди с каменни плочи – неравни, с неправилни форми. Но истинската му слабост е дворът. Коси тревата, сече дърва за камината, работи в зеленчуковата градина и е убеден, че пипането на земя е полезно за душевното здраве.

Твърди, че отвъд океана не се е превърнал в роб на парите. „Нужни са ми толкова, колкото да си платя сметките. Никога не съм имал амбицията да стана богат – признава актьорът. – Ако не мога повече да играя, ще правя нещо друго, но няма да остана без нищо. Дърва ще цепя, ама без работа няма да стоя.“

Зад океана той се снима в епизодични роли във филми, в които са участвали Шарън Стоун, Рупърт Еверет и Бърт Ланкастър. А през 2005 година се връща в България след цели 27 години емигрантски живот. Прави го пак заради филм. Режисьорката Иглика Трифонова го кани да се снима във филма ѝ „Разследване“. Това е и последната му роля в българското кино – шеф на следствието.

„Винаги ми е вървяло на жени-режисьори – казва Климент Денчев. – Бинка Желязкова ме покани да играя в „Басейнът“, а в Монреал „канадската Бинка Желязкова – Мишлин Лангто, ми повери роля на българския моряк Тодор във филма „Сонатина“, който спечели „Златен лъв“ на фестивала във Венеция. С Иглика Трифонова се запознахме в Монреал на международния кинофестивал, където представи „Писмо до Америка“. Тя е невероятно умна жена. Велика. Страхотна. А и ролята, която ми предложи в „Разследване“, много ми хареса, защото в Канада все ме караха да играя руски шпиони, агенти на КГБ и попове.“

Има любовни истории с Невена Коканова и Катя Паскалева

За любовния живот на Климент Денчев се носят легенди. В артистичните среди не спират да коментират тайната му връзка с Невена Коканова, която обаче така и не се решава да се разведе със съпруга си Любомир Шарланджиев и да заживее с Климбо. Именно актьорът е човекът, който я насърчава да рисува. Той дори взима помещение на приземния етаж в блока, в който тя живее, за да си направи ателие.

Климент Денчев е имал любовна история и с актрисата Северина Тенева, дъщеря на Драган Тенев, която след това се омъжва за Асен Агов. За малко е женен и за Доротея Тончева, а заради Катя Паскалева напуска тогавашното си гадже. Отвъд океана пък заживява с канадката Надин.

„Гледам да се уча от нея и да се сборвам с нашия типичен негативизъм, защото с него сме за никъде – казва актьорът. – Човек не може да промени другия, но може да се промени спрямо другия. Трябва гъвкавост, търпимост между хората.“

Сприятелява се с индианци, шаман го лекува след сърдечна операция

В последните години от живота си, вече пенсионер, Климент Денчев има сериозни проблеми със сърцето. Налага се да се подложи на операция, за да му бъде поставен байпас. В същото време актьорът общува и с местните индианци от племената канауаки и молох. Резерватът им се намира съвсем близо до къщата му и той прескача често до там. От тях усвоява навика да носи под яката на ризата си не вратовръзка, а кожен шнур, прикрепен с амулет. Един от индианците пък бил прочут шаман и му помага да се възстанови след тежката операция. Преди да пристигне в София през 2005 година, Денчев е изправен пред ново изпитание – катастрофира заедно с Надин и колата им се преобръща няколко пъти, заставайки с колелата нагоре. За щастие, двамата оцеляват.

На 29 март 2009 година Климент Денчев си отива от този свят. В продължение на няколко месеца преди това той се чувства зле. Дори в един момент се налага лекарите да го поддържат в изкуствена кома. А когато се стабилизира, моли сестра си Бонка и сина ѝ Евгени да му помогнат при възстановяването. Това обаче не се случва, защото сестра му умира. Последното желание на Климент Денчев е да бъде кремиран, а

прахът му да остане във Вермонт и ако има поклонение хората да се веселят.

Всичко това е изпълнено и когато го изпращат по вечния му път в Сатиричния театър в София, излъчват кадри от поредицата му „Климбо пее и рисува“.

„Чух го за последен път на 24 март – разкрива актьорът Славчо Пеев. – Беше ми изпратил пиеса на Илинда Маркова, която живее в Австралия, и дълго говорихме за текста. Както винаги, когато се чувахме, разменяхме мнения по политически и театрални теми. Беше се съгласил да прави декорите на „Римска баня“, постановка, която бях замислил за Сатирата. Чувстваше се отлично, беше в настроение и нищо не предвещаваше това, което се случи.“

„Вуйчо ми няма свои биологични деца, но всъщност има две – аз, макар да съм племенник, и Женевиев – дъщеря на неговата жена в Канада Надин – казва Евгени Стоев. – В завещанието си той изрично споменава, че прахът му трябва да остане във Вермонт – при къщата, изградена от основите до покрива от него. Това е мястото, на което се чувства истински щастлив.“

Така Климент Денчев остава завинаги там, където е ценен истински – в Канада. А у нас през 2013 година на входа на къщата му в София е поставена паметна плоча, на която пише: „В този дом живя обичаният от малки и големи артист Климен Денчев – Бате Климбо“. Но средствата не са дадени от държавата, а са събрани от негови приятели артисти. В столичния квартал „Гео Милев“ пък е кръстена улица на негово име. Защото хора като Климент Денчев трябва да се помнят.

.Автор: Антон СТЕФАНОВ

Източник:, filternews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ