21:58:00
Висоцки в Чирпан
Висоцки има около 300 песни, от които на плоча по времето на соца са издадени не повече от 30-40. От общо около 600 негови стихотворения (много от които текстове за песни) преди смъртта му не е издадено нито една стихосбирка. Но неиздаваните му тогава песни са записвани на неофициални концерти и презаписвани многократно на магнетофони и въртени непрекъснато.
Висоцки беше нещо като официално разрешен дисидент, не го уволняват и затварят, но го ограждат с мълчание, издават нищожна част от песните му, дори вестта за смъртта му не е публикувана, освен в регионален московски вестника. Огромната му популярност респектира властта и тя се страхува от него. Погребението му ужасява властите в Москва, поради огромните тълпи, които се събират пред театър „Таганка”. Негови изследователи смятат, че дължи погребението си на съпругата си, френската актриса Марина Влади, заради която властите се страхували, че ако попречат с нещо, тя може да направи международен скандал по време на тогавашната олимпиада в Москва. И дъщерята на Брежнев се обаждала на баща си да помоли да “разрешат” погребението.
По-надолу е разказана историята на Висоцки в обратен ред – от последните му дни, до младостта и началото на неговия алкохолизъм и кариера на забележителен актьор с огромно обаяние и харизма:
18 юли 1980 г. Лятна московска вечер. Около театър „Таганка” няма къде яйце да падне. Както винаги. Дори обичайните черноборсаджии са свършили билетите на „търси се”. Висоцки ще играе Хамлет. За 317-ти път. И за последен. Леко отпаднал е, но спектакълът минава гладко. Нищо не подсказва, че след 6 дни великият бард ще е сред стотици пъти по-голяма тълпа почитатели, но вече не в костюма на датския принц, а в дървен…
19 юли. В Москва тържествено се откриват XXII-те летни Олимпийски игри. Това е Олимпиадата с най-малко участници. Много от държавите бойкотират най-големия спортен празник на планетата в знак на протест срещу влизането на СССР в Афганистан в края на 1979 г.
Градът е буквално залят от милиционери. Временно са изселени всички лица, за които някога са регистрирани „търкания” с властта. Достъпът до столицата на жители от други градове е забранен.
Летища, аптеки и болници се охраняват с драстични мерки за сигурност. А това са единствените места, откъдето евентуално, на висока цена, могат да се намерят медицински спирт и морфин. Не от всеки и не за всекиго…
Владимир Семьонович Висоцки се събужда в апартамента си на ул. „Малая Грузинская” №28. Силно абстинентен. По-късно лекуващият му лекар – анестезиологът-реаниматор Анатоли Федотов ще признае: „ Володя явно беше решил да замени боцкането с водка. В онези години много наркомани опитваха да изместят наркотичната зависимост като предприемаха дълги запои. Но водката не е адекватна замяна – тя действа много по-грубо.”
Приятелят и мениджър на Висоцки В. Янклович си спомня: „Той наистина не е молил за наркотици през последните си дни. Това беше негово решение. Ако само беше поискал, разбира се, че щяхме да му намерим. Може би така е решил да сложи край на болестта.”
20 юли. Към обяд единият от синовете на Висоцки – Аркадий идва при баща си, за да го моли за съдействие и връзки, тъй като не е изкарал добри оценки на кандидатстуденстските изпити за физическия факултет. Заварва го в неадекватно състояние, разбира че разговор няма да се получи. Володя започва да пелтечи, че трябва да излезе. Синът е готов сам да отиде да търси водка из града, само и само баща му да не излиза от дома.
Висоцки е с риза с къс ръкав и ужасеният Аркадий за първи път вижда по ръцете на баща си онези характерни белези, които говорят, че проблемът не е само алкохолен. Висоцки успява да седне в леглото, иска да си сложи инжекция със седативен медикамент, но не улучва.
Младежът панически взема тефтерчето на баща си и започва да звъни наред на приятели и близки с мобла да дойдат и да помогнат. Няколко отказват – писнало им е от абстинентните кризи на „звездата”. Аркадий звъни на баба си Нина Максимовна – майката на Висоцки – и чува възглас: „Какво правиш ти там?! Махай се веднага!”.
В суматохата все пак започват да пристигат приятели. Един носи нещо, завито в хартия, половината от което Володя разсипва по земята, а другото успява да изсмърка. Това леко подобрява състоянието му, завеждат го до съседите, където успява да докопа от стопанката няколко глътки чист спирт. Връща се в апартамента и ляга в леглото. Аркадий настоява да отведат баща му в болница, но му казват, че вече са правили нееднократно опити, ала той категорично отказва. В това състояние насилственото транспортиране е твърде опасно.
Вечерта на посещение идва старият приятел Станислав Говорухин. Тихата беседа с режисьора на известния сериал „Мястото на срещата не се променя”, с когото ги свързва искрена и дълбока дружба, продължава няколко часа.
21 юли. Висоцки не излиза от дома си до вечерта. Трябва да участва във вечерното представление на „Таганка” – „Престъпление и наказание”, стига до театъра, но моли режисьора Юрий Любимов да извика артист от втория състав да го замести. После – познатото. Пийва при приятел, който все пак успява да му вземе ключовете от мерцедеса.
Запоят продължава с друг верен авер вече на „Малая Грузинская”. Младата любовница на Висоцки Оксана, разгневена счупва едната от донесените две бутилки водка, но участниците в купона успяват да се наквасят с втората. Тя предупреждава, че ще си тръгне, ако не спрат. Излиза от входа на блока и вижда Володя да виси, хванат за парапета на балкона от осмия етаж. Втурва се пак обратно. Едва успяват да го издърпат.
22 юли. Володя и Оксана отиват заедно до паспортната служба, за да си вземе Висоцки международния паспорт и да си купи билет. Възнамерява да лети на 29-ти юли до Париж. При официалната си съпруга Марина Влади (френска актриса от руски произход, виж тук за нея). Преди това обикалят няколко аптеки и Володя успява да се сдобие с няколко дози, които го поддържат в относително нормално физическо състояние. Вечерта е последният му разговор с Марина.
Някои биографи на великия бард недоумяват какво точно е възнамерявал да предприеме 42-годишният Висоцки – да съобщи на Марина, че иска развод и да се ожени за 20-годишната тогава Оксана (той е купил даже халките вече) или да избяга от девойката и отново да потъне в обятията на Париж и законната си съпруга.
23 юли. Висоцки се появява на късна вечеря в снобския по онова време московски ведомствен ресторант на външнотърговския работник. Напива се бързо, нападат го многобройни фенове и сътрапезникът му го измъква своевременно. От тази вечер до смъртта си Владимир Семьонович не напуска дома си. Късно през нощта пристига екип от лекари, които са готови да го включат на командно дишане. Дори обмисляли да закарат апарата на вилата на Висоцки. Крайното решение било да се изчака един ден докато в специализираната болница „Склифосовски” се освободи единична стая.
Приятелите на барда дават дежурства край леглото му. Състоянието му се влошава. Мята се, стене, рядко събира сили да стане от леглото, пада много пъти.
24 юли. Володя пее (или по-скоро изкрещява) за последно части от свои песни. Опиянен от седативите. А може би и от още нещо. Д-р Федотов е последният човек, видял Висоцки жив. Бие му инжекция сънотворно.
25 юли. Володя умира в съня си в 4.10 ч сутринта. (Самият д-р Федотов си отива от този свят по-късно при неизяснени обстоятелства, не се изключва и вариант – самоубийство. ) Според версията на Анатолий Федотов причина за смъртта е инфаркт на миокарда. По мнението на Станислав Шчербаков и Леонид Сулповар — асфиксия, задушаване като следствие от прекомерна употреба на морфин и алкохол. Игор Елкис отхвърля това становище. Близките на Висоцки правят всичко възможно, за да се избегне аутопсия.
Съобщения за смъртта на всенародния любимец в съветските медии като цяло липсват. Журналисти си спомнят само малка информация във вестник „Вечерняя Москва” и статия за творчеството му в „Советская Россия”, излязла след погребението. Главният редактор на „Вечерняя Москва” е уволнен след две седмици. Над гишето на касата на „Таганка” виси скромен лист хартия: „Почина актьорът Владимир Висоцки”.
Нито един човек не връща билета си в касата. Пазят ги като реликва. И въпреки тъжната вест около театъра „Таганка” се събира огромна тълпа, която остава там няколко дни.
В деня на погребението на Висоцки на 28 юли 1980 г. покривите на зданията около Таганския площад са окичени с хора. Очевидци разказват, как като че ли цяла Москва е погребвала Висоцки, макар, че официално съобщение за смъртта му не е имало. (28-ми юли е религиозен празник, чества се денят на равноапостолния велик княз Владимир, покръстил Русия.)
Властите изпадат в ужас. Многохилядното множество, прииждащо да се прости с Владимир, може да се взриви всеки момент и реакциите на тълпата са непредвидими. Всъщност руснаците изпращат любимия образ на свободната изява на гнева, „говорителя” на нацията, певецът на руската болка.
“Милиционерите трошаха портретите му, пуснаха водоноските и със силни струи отмиваха купищата цветя и венци – спомня си Юрий Любимов. – И тогава тълпата започна да крещи : “Фашисти!”. Тези кадри облетяха целия свят.” Олимпийските съревнования като че не съществуват в този ден. Разлюляното хорско море се разстила чак до Кремъл. Прииждат още и още московчани. Носят цветя и плачат. Процесията се простира на 5 километра по улиците на Москва.
“Те дойдоха да се сбогуват с този, когото обичаха и всички изведнъж разбраха, че това не е наша лична трагедия (смъртта на бащата, съпруга, приятеля). Тя засяга цялата огромна страна. Той им беше толкова близък, колкото и на нас” – спомня си синът на Владимир Висоцки – Никита.
Марина Влади, вече в автобуса, отвеждащ опечалените към Ваганковското гробище, се обърнала към един от близките другари на Висоцки – Вадим Туманов и му казала: „Вадим, виждала съм погребения на принцове и крале, но нищо подобно на това, не съм виждала никога…!”
Мъчителните опити на актьора-поет с китара да се излекува от алкохолизъм
Д-р Ала Машенджинова е лекувала Висоцки дълги години. Според нея първото му постъпване в болницата „Соловьов” е през есента на 1965 г. Болницата е единствена в Москва, специализирана за неврози, в частност и за алкохолна болест, но не се води за лудница. Сред пациентите й освен Висоцки са били Владимир Басов (известен актьор и режисьор от 60-70-те години) и Олег Дал (също известен руски актьор от онова време), десетки известни партийни другари от Кремъл и КГБ. Достъпът до нея е само със специални направления.
Тогава младият Висоцки все още не е наясно с всички детайли на фаталното заболяване алкохолизъм. Както всеки алкохолик в началото е убеден, че спирането и намаляването на употребата на алкохол е само въпрос на воля, убеждение и вътрешна самодисциплина.
– Поканих го в кабинета си – разказва д-р Машенджинова – Разказа ми за себе си. Разбира се, поради естеството на заболяването, той не можеше да повярва на 100 процента, че е болен. Струваше му се, че ако поиска може да спре да пие самостоятелно. Володя тогава не беше знаменитост – обикновен млад актьор. По негова молба му носех сборници с произведения на Пастернак и Цветаева. До края на работното време ми ги връщаше.
Често го посещавали тогавашната му съпруга Людмила, малките му синове, близките му приятели, актьорът Валерий Золотухин и Вениамин Смехов, актьор и режисьор.
В болницата идва и шефът на Висоцки – режисьорът Юрий Любимов, дълги години директор на театър „Таганка”. Моли да пускат Володя за някои от представленията. Докторката се съгласява, но само с придружител.
– Напразно общественото мнение твърди, че алкохолизмът – това е лигавост, разпуснатост и слаб дух – обяснява Ала Вениаминовна – Алкохолизмът е тежко хронично заболяване. Володя винаги питаше защо в една компания, пиеща здраво, само двама от десет стават алкохолици? Казвах му, че в първите години на съветската власт, милиони хора са живяли в мазета, но от туберкулоза не са боледували всички…
Казват, че този, който успее да открие причините и лекарство против алкохолизъм, ще получи Нобелова награда, пояснява д-р Машенджинова. Алкохолът създава у някои индивиди тежка психофизическа зависимост. Пациентът казва, че няма да пие, абсолютно е сигурен в това, но не може да се спре.
След първото изписване от болница „Соловьов”, ремисията на Висоцки е продължила около две години. При алкохолизма ремисия се нарича срокът, в който алкохоликът изобщо не употребява алкохол. Той няколко пъти води при д-р Ала Машенджинова свои колеги и приятели, които също се нуждаят от лечение.
Но веднъж случайно д-р Машенджинова засича Висоцки на улицата да лови такси. Под мишницата му има бутилка шампанско. Володя вижда лекарката, сконфузва се и казва: „Ала Вениаминовна, тази бутилка не е за мен”.
Второто постъпване на Висоцки в клиниката е през 1968 г.
– Приемахме само пациенти, които са трезви от най-малко една седмица, все пак бяхме не токсикология, а почти санаториум. Трезвостта беше условие за прием, трябваше поне донякъде да знаем, че желанието на пациента да се лекува е напълно осъзнато – разказва лекарката.
Ремисията след второто изписване за съжаление вече не е толкова продължителна. Случвало се е Любимов да се оплаче на д-р Машенджинова: „Володя пак започна да пие”. Зачестяват случаите на сменени представления заради физическата невъзможност на Володя да изиграе ролята си.
Ала си спомня за второто пребиваване на Висоцки в „Соловьов”:
– Не му даваше покой чувството на срам пред близките, пред колегите, пред Любимов. Притесняваше се, че проваля спектакли, че пак има неприятности. Това е нормално. Срамуваше се от децата и жена си. След известно лечение, когато идваше на себе си, всичко това минаваше.
Според лекуващата лекарка когато Висоцки е бил женен за Людмила – ремисиите му са били по-дълги. След брака му с Марина Влади периодите на трезвост били много по-кратки.
След третото пребиваване на Висоцки в клиниката, Ала не го била виждала цяла година. Веднъж се срещнали в театъра. „Това беше вече друг Володя. Беше започнал да пие отново и запоите му ставаха все по-продължителни.”
Приятели на Висоцки казват, че той проклинал болестта си и мъчително се опитвал да се пребори с нея, като именно затова прибегнал до наркотици. Най-достъпен от болниците бил морфинът. Последната му приятелка Оксана разказва, че той се инжектирал просто, за да се почувства по-добре. И я предупреждавал никога да не опитва.
Верни фенове на поета са изброили 5-6 потрошени в катастрофи негови автомобили – “Жигули“, “Рено“, “БМВ“, „Мерцедес” – 2 бр. Според тяхна събрана документация смъртта е дебнела Володя не само по пътищата. Многобройни кръвоизливи с неясен произход, припадъци, два пъти изпадане в клинична смърт, пиянски сбивания. В същото време Висоцки е бил изключително трениран физически. Можел е да направи салто от стоеж, да ходи на ръце по стълбите. В постановката „Галилей” неговият герой има цял монолог, стоейки върху главата си.
Съпругата на Висоцки, Марина Влади, която често идва в Москва, а той често пътува до Париж, избира да не се възползват повече от услугите на болницата „Соловьов”. Тя възразява, че там пациентите са по 13 души в стая, а за Володя, който вече е известна личност, това е неприемливо условие.
До края на живота му в критични моменти (злоупотреба с алкохол и/или наркотици, и други сериозни оплаквания, причинени от прекомерна употреба) на помощ се притичват лекарите от института за спешна медицинска помощ „Склифосовски”. Понякога Марина Влади вика познати, които работят в бърза помощ. Вливат му болкоуспокояващи, извеждат го от алкохолно опиянение, лек детокс… И така до следващия път. Анонимно и бързо. И безрезултатно. Съвсем скоро, като всеки нелекуван алкохолик, Висоцки отново се връщал към бутилката. Според Д-р Ала Машенджинова Висоцки понякога е лежал за кратко и в отделна стая в детската неврология, където Марина познавала завеждащ отделението. Но според нея става дума за борба с последствията от запоя, а не с причините за него.
Веднъж, по време на първото пребиваване на Володя в „Соловьов” лекарката звъннала на майката на Висоцки Нина с молба да му се обажда от време навреме. Майката отвърнала: „Няма какво да звъня, той е възрастен човек”.
Несъмнено ранната смърт на Висоцки е следствие от алкохолната зависимост, категорична е Д-р Ала Машенджинова. Всички органи са застрашени при систематична дългогодишна злоупотреба с алкохол. Ако Володя не пиеше, щеше да живее по-дълго, допълва тя.
Някои биографи на Висоцки твърдят, а вдовицата му Марина Влади намеква, че на барда няколко пъти е имплантиран есперал, но той е успявал да се освободи от опасните за алкохолика капсули. Преди повече от 30 г. все още този медикамент не се произвежда на таблетки. Еспералът потиска действието на ензим, участващ в метаболизма на алкохола в човешкия организъм, при което в повишени концентрации се натрупва продукт, който предизвиква зачервяване на лицето, гадене, повръщане, сърцебиене, слабост, спадане на кръвното налягане. Тези симптоми правят приема на алкохол неприятен за алкохолика, пише в описанията на медикамента. Пациентът подписва декларация, че е наясно какво ще му се случи, ако е с есперал и пие, възможна е смърт. Само че алкохоликът, ако можеше да спре да пие под заплаха от смърт, нямаше да е алкохолик. Някои алкохолици изчакват срока на действието на импланта (обикновено 6 месеца) и веднага след изваждането му се хващат за бутилката отново. Други пият независимо от смъртоносния риск. Трети като Володя успяват да изчовъркат вшитата капсула предсрочно и да продължат да пият.
35 години след смъртта на Владимир Висоцки все още руската общественост гадае каква е конкретната причина за смъртта на всенародния идол. Алкохолно отравяне, инфаркт вследствие на употреба на алкохол при имплантиран есперал, наркомания, медикаментозна кома, задушаване?
Има версии, че Висоцки, бидейки и морфинов наркоман, е изпаднал в жестока абстиненция след старта на Олимпийските игри в Москва, тъй като не е могъл да си достави дозите дори чрез проверените си канали, заради строгите мерки за сигурност в аптеките и болниците. Затова отчаяно тръгнал към последния си запой преди смъртта си.
Културен феномен без аналог след смъртта си
На негово име в наше време са кръстени театри, кораби, самолети, скали, върхове и проходи. Има астероид с името Висоцки. На територията на бившия Съветски съюз са издигнати над 20 негови паметника.
Висоцки е написал общо 600 стихотворения, от които половината са станали на песни. Има около 30 роли във филми и сериали, сред тях: „Вертикал”, „Кратки срещи”, „Господарят на тайгата”, „Служили двама другари”, “Мястото на срещата не се променя”, „Как Петър Велики жени своя арап”, „Бягството на мистър Маккинли”.
В началото на 70-те години на миналия век записи с ужасно качество на магнетофонни ленти, презаписвани с микрофон десетки пъти бродят из руската шир, напускат пределите на страната и достигат до другите държави от соцлагера. По това време руски език се изучава задължително в училище във всички източно европейски страни, т. нар. Източен блок. Така че дрезгавият глас и „свободните” строфи на барда са разбираеми за много хора и извън СССР. И досега той има почитатели у нас.
…
Владимир Семьонович Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. Баща му Семьон Владимирович (Волфович) Висоцки (1916 – 1980) е военен със звание полковник, родом от Киев. Според някои киевски изследователи, дядото на барда е от г. Брест-Литовск, а родът Висоцки тръгва от малко селце в Пружанската околия на Гродненската губерния, днес Брестска област, Беларус.
Майката на Висоцки – Нина Максимовна Висоцка, по баща – Серьогина (1912 – 2003) е била преводач от немски език.
Ранното си детство Владимир прекарва в московска комунална квартира на 1-ва Мешчанска улица. Както ще изпее през 1975 г. „…На трийсет и осем стаички – само една тоалетна…”
По време на Великата Отечествена война за 2 години са евакуирани с майка му в уралския град Бузулук. През 1943-та отново се завръщат в Москва. От 1947 г. до 1949 г. заедно с баща си и втората му жена Евгения Степановна Лихалатова се установяват в град Еберсвалд (Германия), където малкият Володя се научава да свири на пиано.
Като се завръщат в Москва, живеят в жилище на пресечката бул. „Болшой Каретний”, възпят в знаменитата му песен „Где твои семнадцать лет? На Большом Каретном!”
През 1953 г. Висоцки посещава театрален кръжок в Дома на учителя под художественото ръководство на актьора В. Богомолов от МХАТ (Московски художествен академичен театър, основан от Станиславски и Немирович-Данченко). През 1955-та завършва средното си образование и по настояване на роднините си кандидатства и е приет в Московския инженерно-строителен институт „В. Куйбишев”. Още след първия семестър разбира, че това не е неговото поприще.
На 31 декември 1955 г. Володя и училищния му другар Игор Кохановски решават да „празнуват” новогодишната нощ довършвайки чертежи, които ако не предадат в срок няма да бъдат допуснати до сесията. Към един часа на 1-ви януари 1956 г. курсовите работи са готови. Но изведнъж Висоцки грабва бурканче с туш за чертане (по друга версия – джезве с гъсто кафе) и го лисва върху къртовския студентски труд. „ Това беше – отсича – Ще се готвя, имам още половин година, ще се пробвам в театралния институт. А всичко това не е за мен…”
Следващите 4 години е студент в актьорския курс на школата-студия МХАТ „В. И. Немирович-Данченко”.
В първи курс се запознава с първата си жена – Изолда (Иза) Жукова. През 1959-та са първата му театрална роля (Порфирий Петрович в учебния спектакъл по Достоевски „Престъпление и наказание”) и първата, макар и епизодична, роля в киното ( на студента Петя във филма „Връстнички”).
От 1960-а до 1964-а Висоцки работи с прекъсвания в Московския драматичен театър „А. С. Пушкин”. Дават му предимно второстепенни роли.
По време на снимките на филма „713-ти иска кацане” през 1961 г. се запознава с Людмила Абрамова, която става съпруга №2. Появяват се първите му песни. За начало на песенната кариера на Висоцки се смята „Татуировка”, написана в Ленинград. Два месеца Висоцки се опитва да намери мястото си в Московския театър на миниатюрите и да влезе в трупата на театър „Современник”, но безуспешно. През 1962-ра се ражда първородния син на Лидмила и Владимир – Аркадий, а две години по-късно на бял свят се появява и Никита.
През 1964-та Висоцки създава първите си песни към филми и започва работа в Московския театър на драмата и комедията на Таганка, където остава да края на дните си.
През юли 1967-ма се запознава с френската актриса с руско потекло Марина Влади (Марина Владимировна Полякова), която през декември 1970-та става съпруга №3.
През 1968 г. изпраща открито писмо до ЦК на КПСС във връзка с унищожителната критика на властта към неговото ранно песенно творчество, разпространена в някои централни вестници. Излиза и първата му авторска плоча „Песни от филма „Вертикал”. През лятото на 1969 г. Володя изпада в клинична смърт, но оживява благодарение на Марина Влади, която по онова време е в Москва.
Премиерата на „Хамлет” (в превод на Борис Пастернак) на Таганка е през ноември 1971-ва. По-късно режисьорът на постановката Юрий Любимов ще признае, че: „Ако го нямаше Висоцки, нямаше да поставям тази трагедия. Разбира се, намериха се „експерти”, които да ми размахат пръст и да ме предупредят, че е нечувано един долен пияница с прегракналия си глас да крещи монолозите на Хамлет. Ставало дума за принц, все пак… Това го казваха хора, които не бяха виждали други благородни величия освен африкански принцове…”
Екзалтираната публика препълва салона на „Таганка”, билетите за този спектакъл свършват преди да стигнат до касата, вестниците не спират със суперлативите: „Владимир Висоцки направи невъзможното. Той играе ролята си всеки път на живот и смърт. Всеки път той умира и се ражда отново.”
От 70-та до 80-та популярността на Владимир Висоцки расте лавинообразно. Дрезгавия му глас и няколкото акорда, върху които са създадени песните му, са емблемата на този отрязък от руската история.
Такова емоционално себеотдаване, каквото Висоцки изплаква в стиховете и песните си, го обрича на горене и изгаряне, казва Любимов. Никой не можеше да му помогне, а сам той не можеше да се справи. Както и да наречем Висоцки – поет, актьор, бунтар, пророк, Пушкин на ХХ век, рицар – за цяло едно поколение той си остава нравствен ориентир, а за културата – феномен.
Висоцки пее за всички злободневни проблеми на обществото, за които вестниците не пишат, телевизията и радиото не говорят, филмите и спектаклите не показват. Песни за войната, за дружбата, за любовта, за изневярата, за вопиющата глупост, за бездарието, за бюрократизма, за вярата в Бог, за бездуховността, за алкохолизма…
Звукооператор от едно съветско радио разказва, как при редките записи на Висоцки в студио, апаратната е била пълна с около 30-40 касетофона на фенове. За услугата да получат лошо копие от записа на боготворения от тях Висоцки, те „плащали” с бутилка коняк. Тарифата определил самият звукооператор, а после делял с екипа „плячката”. Копията се препредават и записани от концерти или купони, на които е пял поетът. Някои находчиви фенове дори се прехранват с такъв „бизнес”.
Заедно с трупата на „Таганка” Висоцки е правил турнета Унгария, Югославия, Франция, Германия, Полша. След брака с Марина Влади, с разрешение на властите успява да посети няколко пъти САЩ (през 1979 г. даже изнася концерт там), Канада, Таити и др. Направил е над 1000 концерта в СССР и чужбина. Има няколко посещения в България, едното е на турне с театър „Таганка” през 1974 г., идвал е и на лични посещения.
Режисьорът Юрий Любимов (1917-2014 ), който е дългогодишен директор и художествен ръководител на театър „Таганка” и се смята се за един от реформаторите на съветския (руския) театър, многократно е имал неприятности с властите, заради Висоцки. Те не му прощават организацията по погребението, което тръгва от театъра и се превръща в 5-километрова процесия по московските улици.
Пред 1984 г. е спрян спектакъл на Любимов в памет на Висоцки и друга негова постановка. Същата година, докато е в чужбина, е издаден указ за лишаването му от съветско гражданство. Поводът е критично интервю , което дава за сп. „Тайм”. Той е отстранен и от длъжността директор на театър „Таганка”, остава в чужбина и получава израелско гражданство. До началото на 90-те живее и прави театрални и оперни постановки във Франция, САЩ, Израел и др.
Ето какво разказва за Висоцки Юрий Любимов в едно от своите интервюта за покойния актьор, на който е бил нещо като ментор години наред:
„…Много съжалявам за ранната му кончина. Много отрано повярвах, че той е забележителен поет и ще изиграе голяма роля в съдбата на Русия. Времето потвърди това. Въобще е чудо, че в затворено общество човек може да изпее всичко, което поиска и все пак да изпълни мисията си независимо от гоненията, на които е подложен. Което и изразяваше в своите песни „Охота на волков”, „Банька”…
Висоцки е една огромна загуба, но за Русия това не е странно, за съжаление.
…Често се налагаше да защитавам Володя. Основно от нападки, свързани с песните му и тяхното съдържание. Властите го обявиха за антисъветчик, за тях той беше неприемлива персона, въпреки милионите поклонници. Дори децата на тези дейци играеха ролята на защитници пред своите родители, но на Висоцки му се налагаше да живее твърде унизително и тежко. Въпреки фантастичния успех и любовта на милиони хора…
…Но времето тече толкова бързо, сега младото поколение ходи на спектакъла „Висоцки” и по тяхната бурна реакция аз разбирам, че те нищо не знаят за Висоцки. Те казват на своя жаргон: „Яко, супер!” – но нищо не знаят за него. Двайсет години – не са малко, но на гробищата винаги има цветя от феновете на Висоцки.
…
Володя беше страшно любознателен и притежаваше уникалното умение да привързва хората към себе си. Това е рядък дар. Той самият често казваше: „Съчинявах песни за приятелите си и ги пеех в много интимни компании..” А после те започнаха да се разпространяват по безкрайни пътища и кръгове и обхващаха цялата наша огромна и необятна страна. И тази дружеска интонация, необикновената благоразположеност, с които пееше на приятелите си, тя остана в него до края. Той притежаваше удивителен дар – умееше да обича всеки отделен човек. Затова хората така силно се домогваха до него.”
—- —- —
Използвани са материали от сборника „Москва: Московский рабочий” (1988), книгата на Фьодор Раззаков „Владимир Высоцкий: козырь в тайной войне”, от в. „Комсомольская правда”, сп. „Театр”, сп. „Книжное обозрение” (1986), форуми, посветени на живота и творчеството му.
Части от този материал са публикувани в сп. „Биограф” 2011 г.
Автор: Иван Бакалов
0 comments:
Публикуване на коментар