7:50:00
Възпитателката Людмила Петрова не е единствената, която налага с юмруци деца, лишени от родителски грижи. И през социализма е имало жестоки лелки, които не само малтретирали сирачетата, но и нагло крадели от храната им. Не хора, а скотове…
Но съществуват и учителки с добри сърца. Жени, отдадени на професията, които обичат децата с цялото си сърце. Такава е Слава Георгиева, която разказа в социалната мрежа покъртителна история от практиката си в дома за деца, лишени от родители грижи:
ГОРЧИВ СПОМЕН от Дома за деца в Борован,който винаги ме кара да плача….
Това беше през 70-те…
Бях на 18…трябваха ми три месеца трудов стаж …а там търсеха възпитателки.Децата бяха от три до пет годишни…обичам деца и приех с радост…
Първото ми влизане беше покъртително …от всякъде ме заобиколиха деца, хванаха ми ръцете и едно през друго викаха: „Моля те вземи мене…аз много ще те слушкам…нали за мен си дошла,леличко…аз съм много добро дете…“ Ревях… а те ми целуваха ръцете…После разбрах,че те всеки непознат посрещат така…мислят ги за осиновители…
Толкова прекрасни дечица бяха…мънички…красиви,жадни за обич и топлина…Когато погалиш едно и мигом десетки главички се пъхат под ръката ти, да ги помилваш всичките…
Но не за това днес искам да разкажа,а за насилието и жестокостта,които винаги е имало в тези домове…
Леличките бяха от селото и всяка вечер си тръгваха към къщите с чанти пълни с храна…а децата събираха трошици,ако паднат на пода.На един празник им донесоха по един шоколад…дадоха на децата по едно мъничко парченце останалите напълниха в чантите си…предложиха ми и на мене…
Една сутрин видях едно момиченце от по-големите с насинено лице…питах го кой го е ударил…мълчеше от страх…обещах,че няма да каже на никого и тогава ми призна:
-Леличката ме би с точилката…Питах го защо,а то отговори:
-Откъснах една роза.-защо бе,миличко-нали знаеш,че цветята не трябва да се късат,а то каза:
-За мама…нали утре е неделя,и майките идват,мама ще дойде ,да има какво да и дам….а то нямаше родители…беше изоставено,но все чакаше…Всички чакаха….
Протестирах…карах се …плачех от безсилие…те колежките ми се подиграваха…Писах до инстанции във Враца…Нищо…
Едно от децата,страшно се беше привързало към мене…момченце,казваше се Данчо…Беше на три…почти не можеше да говори/в домовете късно проговарят/ ходеше след мен като сянка…навсякъде ме търсеше…и питаше когото срещне :“мама?“…така ме наричаше не знам защо ме бе избрало за мама…Когато наближи да си тръгна не можех да си представя да се разделя с него…плачех постоянно и исках да си го взема…но трябваше да следвам,а нямаше кой да го гледа…имах само баща си…майка ми бе починала когато бях на три…и в него виждах себе си като малка…Толкова страдах,че татко най накрая почти се съгласи…но не можах да му го причиня…
Това беше една от най-трудните раздели в живота ми…
Често си мисля,че бих могла да имам и син…ако тогава…
А тия дни,след репортажите от Борован всичко отново се върна пред очите ми…
Намерих и двете пожълтели снимчици с Данчо….
www.bg-vip.com
0 comments:
Публикуване на коментар