0:00:00
Николай Кучков е роден на 21 май 1948 г. Завършва Художествената гимназия в София, Национална художествена академия за изящни изкуства в Хавана при проф. Сервандо Кабрера Морено и монументална живопис във Великотърновския университет. Член е на Съюза на българските художници от 1978 г. и на Обществото на художниците „Филипополис“ от 1991 г.
Първата му самостоятелна изложба е през 1979 г. До 2003 г. участва в 11 самостоятелни и колективни изложби в Пловдив и София. Излага картини в Холандия, Полша, Гърция, Германия, Унгария, Хърватия, Русия. Негови стенописи украсяват сгради в Пловдив, Карлово, Тополово и Санкт Петербург. Негови творби притежават галерии и частни колекционери от цял свят. В момента емблематичният пловдивски художник гостува с изложба "Приятелите и аз" в Градската художествена галерия на Главната. - Маестро Кучков, как се роди идеята "Приятелите и аз"? - Роди се на един дъх.
Тя е плод на много емоции, на много спомени... Всъщност тази изложба не съм аз, а са те. Както Ро - съпругата на Димитър Киров, казва за онези времена, че на масата е царял смехът. Помня, като се появеше някой отвън, как се респектираше от Митьо, от Слона. А те бяха страхотни приятели. Дори и Георги Божилов беше различен, когато бяхме само свои хора. Не беше този мълчаливец, както го възприемаха външните хора. Често бяхме заедно и с Крикор Азарян, идваше и бъдещият президент Петър Стоянов. - Вашият дом събира хора, отдадени на изкуството и историята... -
Така е. Съпругата ми Жени Танкова е археолог, двамата ми синове също се занимават с изкуство - Борис е хорист в Операта, а Ангел работи в студио за анимация. Щастлив съм, защото Жени много харесва това, което правя аз, а аз - това, което прави тя. Луд съм за археология, ала самите археолози ми лазят по нервите. Те са като маниаците на тема кръстословици, само че разчитат камъните, артефактите. Като започнат разкопки, и Жени забравя всичко останало, освен цигарите. Помня как се радвахме с нея, когато преди години до Понеделник пазара попаднаха на 700 предмета от керамика. - Завършили сте в София, но сте учили и в Хавана. Как се озовахте там? -
Заминах за Хавана заедно с баща ми. Той се занимаваше с машини, беше специалист по двигатели с вътрешно горене. Мама остана в България, защото имаше сърдечен проблем и не можеше да пътува. Татко работеше, а мен ме приеха в художественото им училище. Показах свои рисунки и веднага ме взеха. Бяха особени времена - три години след революцията от 1959 г. В града се усещаше нещо особено, съучениците ми бяха възторжени, еуфорични. Не знаехме, че после всичко ще се прецака. -
Не беше ли опасно там? - През целия ми престой само веднъж видях застрелян човек, а и училището ми се намираше на много специално място - в туристическия квартал Мирамар, в най-големия и луксозен голф клуб в света по онова време. Имаше ресторант, барчета, кафенета, фитнес. Самата сграда я ползвахме като стол, а живеехме в къщичките, които се намираха в района около спортния комплекс. Историята на създаването на училището е много интересна. През 1962 г. Фидел Кастро и Че Гевара отишли да играят голф. След това се отбили за по едно в барчето и се заговорили какво може да се направи с целия този комплекс. Преди революцията го ползвали американците. Тогава Че предложил да направят Национално училище за изкуствата - театър, музика, танц и пластични изкуства. Като отидох, всичко вече беше организирано. Че Гевара много обичаше да повтаря, че това училище е негова идея. -
Имали ли сте контакт с него? - Да, два пъти. Нашият випуск на художниците си имахме собствен автобус, с който обикаляхме по събития. Веднъж отидохме на откриването на изложба на кубинския модернист Вилфредо Лам, велик художник, който почина през 1982 г. Там дойде Че Гевара с няколко от своите хора със зелени униформи. Иначе не можеше да ги видиш по улиците да се разхождат кой знае колко често, защото ги гърмяха. В Хавана имаше голяма група хора, които бяха срещу тях, срещу революцията. Зелените униформи се движеха на групи с едни джипчета. По това време Че беше министър на промишлеността. Бая беше се ошишкал. Като го видяхме, и всички наскачахме, бяхме влюбени в него. В този момент моите съученици започнаха да викат: "Хей, Че, ела да видиш един българин!". И ме избутаха пред него. Каза ми "ел булгаро" и се ръкува с мен. Минаха четири-пет месеца и пак така с класа ми отидохме на кино да гледаме "Макбет". Точно спираме, и отпред, понеже беше премиера, паркираха два джипа. Слиза Че Гевара. Наобиколиха го съучениците ми и той ме посочи. Разпозна ме. Каза ми "ел булгаро" и отново се ръкува. - Историята обаче има двойствено отношение към него... -
Така е, аз също имам двойствено отношение, но в онзи момент беше еуфория, Че Гевара беше герой за много хора. Това бяха едни необичайни времена. Имам много хубави спомени от Куба, но се наложи след две години и седем месеца да се прибера в България. - И каква беше причината? - Стреляха по мен. Баща ми едва ли щеше да разбере за случилото се, ако не беше моят преподавател Сервандо Морено. Двамата се сближиха и често сядаха да си пият коняка заедно. Тогава Морено разказа как са гърмели по мен на летището в близост да училището ни. Историята всъщност е много обикновена. Ходех да плувам в басейна в комплекса. В онзи момент никой не го ползваше понеже беше зима и на кубинците им беше студено. Не и на мен - все пак говорим за едни 25 градуса. Имах едни вълнени бански и за да не се връщам в стаята си, ги скрих в една ваза. Забравих ги и вечерта се сетих за тях.
Върнах се да си ги взема, но се обърках в тъмницата. Наблизо имаше летище, което след напускането на американците беше национализирано и военизирано. Обаче аз не знаех. Видях светлинка и се приближих. Оказа се, че е караулката на летището. Военните се развикаха: Стой! А аз хукнах да бягам. Чух изстрели и паднах на земята. Те ме настигнаха и веднага ме награбиха. Бях облечен в ученическата си униформа, с кубинки. Абе, малко приличаше на дрехите на паравоенните. Започнаха да ме разпитват и веднага усетиха акцента ми. Какво ли си казаха: тоя е някакъв шпионин. В крайна сметка им обясних, обадиха се в училището. От там потвърдиха, че съм техен възпитаник. Накрая военните ме изпратиха до училището и се разделихме със симпатия. - Били сте там и по времето, когато убиха Кенеди, така ли? - Да, така беше. Дори гледахме какво се случва по телевизията. В тези вили бяха останали дори телевизорите от американците и хващахме техните тв канали, защото Флорида е само на 70 километра. - Какво се случи, когато се прибрахте в България? - Мама ме заведе при професор Ненко Балкански и той ме насочи към Художествената гимназия. Приеха ме веднага. После кандидатствах и в София, и във Велико Търново. Записах се на първото място, което обявиха, че са ме приели, за да се спася от казарма. Там се запознах и с жена ми. - И се намерихте с джумайците... -
Събирахме се в началото в кръчма "Пловдив", а после - в Малкия Новотел. Истинското му име бе "Олимпик". Годините ни промениха. Спомням си Димитър Киров имаше един много хубав отговор, когато го питаха за бохемски живот: "Хубаво вървеше животът. В началото бяхме на целодневна детска градина, после минахме на цикъл понеделник, сряда и петък, после сряда и петък, а сега само петък." Всъщност така се роди групата на джумайците с петъчните ни събирания. Инициатор беше Митьо Киров. Той направи за пръв път много неща. Измисли идеята за първия пленер в Къщата на художниците. Нави Начо Културата и той хукна да го организира. Подкрепи ги и Диран Парикян - голям кмет. После Митьо измисли и Есенните изложби, инициира и обществото на художниците "Филипополис".
Източник и снимки: Марица
0 comments:
Публикуване на коментар