23:41:00
В бурната и драматична следосвобожденска история на България, не от вражеска, а от българска ръка загиват едни от най-блестящите умове и храбри герои на нацията ни, много от които са легендарни участници в национално-освободителната борба.и във войните за национално обединение.
Десетилетия наред нацията се разделя на русофоби и русофили, комунисти и фашисти, които се преследват и изтребват с някакво диво опиянение и загуба на разсъдъка.
За съжаление това разделение продължава и до днес...
В борбата за завземане на политическата власт, и от дясно и от ляво се развихря истинска вакханалия от низки страсти, в която шества триумфално сляпата ярост и вопиюща омраза към поваления партиен и класов враг.
Вследствие на нея са предадени, инквизирани, убити и хвърлени в затвора хиляди бележити българи, цвета на българската нация! Един от тях е майор Олимпий Панов.
Паметникът на Олимпий Панов в Тараклия
На 22 февруари 1887 г. е екзекутиран майор Олимпий Панов – съратник на Левски в национално-освободителната борба, първостроител на българската войска, началник на артилерията и герой в Сръбско-българската война от 1885 г.
Олимпий Панов е роден на 17 юни 1852 г. в семейство на преселници от Плевен в Бесарабия. След преждевременната смърт на неговите родители, израства в дома на чичо си, който дълги години е кмет на Болград. Завършва болградската гимназия с отличен успех и заминава за Букурещ, където продължава своето образование в училището за строеж на мостове и шосета.
Включва се в живота на българската революционна емиграция. Запознава се с Любен Каравелов и Христо Ботев, с войводата Панайот Хитов и Васил Левски и бива избран по тяхно предложение за секретар на БРЦК.
След залавянето и обесването на Васил Левски, се свиква ново Общо събрание на революционната организация в Букурещ и то избира нов БРЦК. Кристално чистият и отдаден на революционното дело Олимпий Панов е избран за негов член.
Той се завръща в Болград, където е назначен за градски инженер. На 9 март 1875 г. заминава за Париж със стипендия на болградската община, за да учи в Института за строителство на мостове и шосета.
Когато разбира от пресата за избухналото в България Априлско въстание през 1876 г. и извършените жестокости на турската армия и башибозука над въстаналия народ, той зарязва учението в Париж и се завръща в Букурещ.
На 10 юни 1876 г. след настъпилите разногласия в БРЦК, които на практика спъват по-нататъшната му дейност, се основава Българското централно благотворително общество. За негов член и подпредседател бива избран Олимпий Панов.
Когато руският император Александър II обявява на 24 април 1877 г. война на Османската империя, Олимпий Панов се записва опълченец. Проявява чудеса от храброст в боевете при Стара Загора и Шипка, за което командирът на 1-ва опълченска дружина го представя на началника на Българското опълчение, генерал-майор Николай Столетов за повишение в първо офицерски звание и награждаване с орден за храброст.
В края на войната участва в прочистването на Тозлука от турски банди. След войната е назначен в 57-ми Модлински полк в Одеса.
От юли 1878 г. се завръща в България и постъпва в Българската Земска войска. Приет е във Военно-артилерийската академия в Санкт Петербург, Русия. Поради влошеното си здраве недовършва обучението си и се завръща в България. Назначен е за батареен командир в Шуменския гарнизон . През 1884 г. е назначен за командир на батарея в 1-ви артилерийски полк в София.
През Сръбско-българската война 1885 г. капитан Олимпий Панов командва българската артилерия и войските от Центъра на Сливнишката позиция. Той се противопоставя на предложението на княз Александър Батенберг да се изостави София и да се даде решително сражение на сърбите на Вакарелските или на Ихтиманските височини.
И, докато князът на 7 ноември изоставя армията и се завръща в София, капитан Олимпий Панов проявява истинско безстрашие и героизъм. В разгара на боя през този ден командирът на Шумадийската сръбска дивизия решава да се вклини в оголения български център и хвърля за тази цел
три батальона в атака срещу три български роти.
В този критичен момент капитан Олимпий Панов, оценявайки надвисналата опасност, заповядва:
„Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите, готвачите, въоръжете ги с пушките на убитите и ранените и ги разположете в окопите. Кажете им, че в техни ръце сега е съдбата на България. Така беше някога на Шипка! Тогава техните бащи и братя издържаха. Длъжни са да издържат и те!“
И те издържат. Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление...
За тази своя героична проява той става един от четиримата български офицери, удостоени с втора степен на ордена "За храброст". Другите са подполковник Данаил Николаев, капитан Рачо Петров и капитан Никифоров.
Олимпий Панов не взема участие в преврата срещу княз Александър Батенберг, организиран на 9 август 1886 г. от офицери русофили, но морално ги подкрепя.
За кратко бива назначен за министър на войната в правителството на Петко Каравелов. Когато войските на Пловдивския гарнизон влизат в столицата и извършват контрапреврат, той бива арестуван заедно с останалите министри и по заповед на подполковник Сава Муткуров е хвърлен в Черната джамия.
В страната се развихря див терор.
Майор Панов е уволнен от армията и екстерниран в Румъния. На 19 февруари 1887 г. той участва в неуспешния русенския бунт на офицерите русофили срещу режима на Стефан Стамболов и останалите регенти. Бива ранен при преминаването на река Дунав и арестуван.
На устроения от правителствения пратеник майор Рачо Петров съдебен процес, майор Панов се държи доблестно и отказва да иска помилване.
Осъден е на смърт от военния съд, без да се вземат под внимание неговите заслуги за Свободата на Отечеството и изграждането на българската армия.
Разстрелян е на 22 февруари 1887 г на брега на Дунава със своите другари, пеейки опълченската песен “Българийо, Българийо".
По-същото време в София, застаналият до телеграфа Стефан Стамболов, който настоява за смъртни присъди на участниците в бунта, заплакал с бутафорни сълзи, когато разбрал, че присъдата е приведена в изпълнение.
На туй му се вика - театрална сценка и височайшо лицемерие.
Така загива трагично майор Олимпий Панов - този, към когото Левски се обръщаше с “братленце”, Каравелов наричаше “гълъбе”, а Ботев казваше, че е “отличен момък”.
За него Тома Кърджиев преди разстрела в Русе казва: „Плачете не за мен, плачете за Олимпий, защото България няма да роди такъв човек и след сто години !”
Паметникът в Русе на убитите офицери-русофили. Той е издигнат през 1933 г. В 1943 г. е взривен от националистическата организация "Бранник". През 1966 г., по случай 80-годишнината от бунта на офицерите-русофили, монументът е възстановен отново
Автор: доц. д-р Петър Ненков desant
0 comments:
Публикуване на коментар