21:07:00
Бригадирското движение в България е организирано привличане на младите хора след победата на Отечественофронтовското правителство на 9 септември 1944 година. Целта му е доброволно участие в строителството на обекти с национално значение, без или с минимално заплащане. Движението възниква в първите следвоенни години на базата на огромния ентусиазъм на тогавашната младеж да бъде построен „нов живот”.
Важен момент е, че все още не е създадена политическата опозиция и младежта не е разединена. Организатори на движението – най-напред, са Комитетите на демократичната младеж, (наследници на РМС), преименовани по-късно в СНМ и най-накрая след смъртта на Георги Димитров в ДКМС.
Мотото на бригадирското движение е “Строим за родината”, а символът – червен факел. Бригадите са доброволни и огромното мнозинство участва с желание и самоотверженост. За мнозина от селските младежи (България тогава е 80% аграрна страна) това е начин да се измъкнат от селото.
На повечето бригади условията за живот са тежки. Храната е оскъдна и с лошо качество, Работата е тежка и се извършва на ръка – с лопати, кирки и „бригадирски” колички. Но тогава така живее цяла България. На ръка се строи всичко – включително и големите язовири, поради липса на каквато и да е механизация в страната.Хаинбоаз
До 1946 година пътят през прохода е в същото състояние, в което е бил, когато армията на генерал Гурко преминава през него през 1877 година. Този път по това време – 1946 година, е практически неизползваем за моторни превозни средства, а минава и доста по-ниско от прохода Шипка.
За командир на националния обект е назначен бившият партизанин Пенчо Кубадински – по-късно виден социалистически лидер. За настаняване на бригадирите е изграден лагер за 2000 души. Оказва се, че желаещите са много повече и се налага връщането на малолетните. В крайна сметка първоначално участие в бригадата вземат 2085 души.След 3 месеца идва втора смяна, после се сменят през 2 месеца. Освен младежи в бригадата участват и 140 партизани, 48 фронтоваци и 22 политически затворници. Първият етап е до края на 1946 година.
През 1947 г. започва втори – 6-месечен етап, в който се работи на 2 смени. Участват над 18 000 души, разпределени в 18 лагера. До края на 1947-а пътят е разширен с взривове и е положена трайна настилка с павета.
Твърденията, че паветата са положени, за да минават танкове, не са основателни – по онова време асфалтът все още не се полага масово.
Споделете тази публикация! Дайте шанс и на приятелите си да бъдат информирани!
0 comments:
Публикуване на коментар