4:14:00
Непосредствено след 9 септември 1944 г. са направени и първите опити за социалистическо преустройство на селското стопанство. Тяхната същност се състои в принудата от страна на държавата към селските собственици да влязат в Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Управляващите считат, че чрез този тип коопериране ще се уедрят разпокъсаните стопанства и като резултат ще се повиши производителността в сектора. Земеделските кооперации подлежат на по-лесен държавен контрол, те дават възможност за изсмукване на ресурси от селското стопанство и за пренасочването им към други сектори от икономиката. През 1945 г. в резултат на натиск от страна на местни структури на Комунистическата партия към земеделски стопани са създадени 400 нови ТКЗС-та с приблизително 950 000 дка. земя. Акцията е спряна, тъй като комунистите все още не са укрепили властта си в страната.
През 1946 г. е проведена аграрна реформа. Срещу заплащане се отчуждават частни земеделски земи над 200 дка (за Добруджа над 300 дка). В образувания държавен поземлен фонд влизат още земи на търговски и индустриални предприятия, държавни земи, общински пасища и др. От този фонд подлежат на оземляване над 530 000 малоимотни селски домакинства. До началото на 1948 г. 135 000 домакинства получават около 1 300 000 декара земи. Тази реформа се вписва в традицията от времето на самостоятелното управление на БЗНС (1920-1923 г.). Тя е по-скоро политически, а не икономически мотивирана и не променя дребния и разпокъсан характер на българското земеделие. Освен това съвсем скоро селяните, които получават земя са принудени да влязат в ТКЗС.
Натискът за масовизиране на колективизацията е подновен през 1948 г. Със закони фактически се национализира едрия земеделски инвентар, премахват се и частните арендни отношения. Най-важното средство, което принуждава селяните да влязат в ТКЗС е системата на задължителните държавни доставки. При нея голяма част от продукцията на частните стопанства се иззема от държавата като се заплаща на нищожни цени. По насилствен път много от селските домакинства са лишени дори от средства за прехрана. Някои са принудени да купуват зърно, мляко и т.н., за да предадат държавните доставки. На особен натиск са подложени т. нар. кулаци или заможни селяни. Част от тези, които се съпротивляват на колективизацията са въдворени в лагера в Белене. В резултат на огромния държавен натиск през есента на 1950 г. колективизацията се ускорява. До края на 1951 г. тя обхваща 52% от селските домакинства и малко над 60% от обработваемата земя. Насилствената колективизация е временно спряна по изричен съвет на Сталин през 1952 г.
Последна вълна на колективизация започва през 1956 и трае до края на 1959 г. 95% от селските домакинства влизат в ТКЗС. С края на колективизацията се пристъпва към уедряване на кооперативните стопанства. Така в рамките приблизително на десетилетие се осъществява социалистическото преустройство на селското стопанство. То е свързано с нарушаване на принципа на доброволност, който стои в основата на кооперативното движение и води до отчуждаване на селянина от земята, което води до намаляване на заинтересоваността от качеството и количеството на произведената продукция. Колективизацията на селското стопанство не е задължителна част от социалистическия икономически модел. Такава не е осъществена в Полша и Югославия, но България плътно следва примера на Съветския съюз.
Премахването на частната собственост, насилствената колективизация в най-силна степен отчуждава българите от труда и свързаните с него ценности. Макар и примитивен и често слабо ефективен съзнателният труд е сред специфичните особености на българския селянин. Дори земеделците, затворени в концлагера Белене като противници на колективизацията, изпълняват завишените трудови норми, водени от убеждението, че когато се работи, трябва да се работи истински, независимо от насилието упражнено спрямо тях. Защото дори трудът сам по себе си е ценност. Без наличието на частна собственост върху земята, в рамките на няколко десетилетия тази ценност успешно е унищожена.
През годините след края на колективизацията в селското стопанство производството се увеличава по обем, но негови постоянни характеристики стават разхищенията на суровини, материали и готова продукция, нискокачествената продукция, големите престои за ремонти на машините, организационни проблеми и др. Чрез административни решения и натиск от централната власт се предприемат мерки, които не са съобразени с особеностите на българското селско стопанство и така често нанасят вреда, вместо да донесат полза. Ниската ефективност на инвестициите поставя под съмнение икономическия смисъл на промените в селското стопанство.
Селското стопанство постепенно престава да е основен отрасъл на българската икономика. Тя ускорено се индустриализира. Именно на индустриализацията и на цялостните резултати от т. нар. социалистическа икономическа модернизация ще обърнем внимание в следващата публикация за българския социализъм.
0 comments:
Публикуване на коментар