Рожба на своето село, син на своя народ

 

Човешки прост, достоен и сърдечен,

и строг, и весел, а и младолик,

той идва с нас да бъде тази вечер,

защото ние сме до него всеки миг!Какво е пълководец без писател?

Какво е вожд народен без поет?

Приятелят какво е без приятел

дори когато всичко е наред?

И нека светлият единен комунизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в бъдещето с подвизи се влиза.

И с хора, Тодор Живков, като Вас!

…

(Нино Николов, из сборника „Априлски сърца“, 1980 г.)

Излизаме от София, колата полетява по магистралата на североизток… Вляво просветва красива сграда – Музеят на революционното движение в Софийско – Жерково… Дълъг мост се разгъва под нас като лента над дълбока бездна, където лъщи рекичка. Вдигнем ли поглед -сякаш летим във въздуха, между меки баири, бухнали в зелени гори. Отляво ридове, ридове – като пръсти на многопръста ръка се събират горе във връх Мургаш. Магистралата Хемус се мушва в първия тунел в гърдите на Хемус планина – стария Балкан, горда Стара планина. Отново и отново прави, устремени виадукти… най-високият мост на Балканите, високи, високи арки, сякаш пътни храмове. Втори тунел, трети… Имаме живото усещане, че пътуваме към нещо съвременно, модерно…

И ето ни в Правец. Кажи го, едва тръгнахме от София – и вече стигнахме. А някога… да, все казваме някога, а то бе съвсем неотдавна, през голямата планина дотук се стигаше след дълго, мъчително пътуване из дупки, камънаци, прахоляци.

Асфалтирани, чисти улици. Бели къщи сред плодни градини. Големи жилищни домове, не върви да ги наречеш блокове – нито по големина, нито по угледност. Площадът, постлан със ситно назъбен камък, сякаш току що е измит. Ограждат го бели сгради, разноцветни сгради, червена сграда – в топло съчетание. Град модерен, живописен сред венеца от зелени хълмове, град в свежа младост.

 

Много им е дадено на хората от този край, но и те дават много, те са изпълнени с „постоянен и непресъхващ революционен дух и гордо самочувствие, изключително трудолюбие, предприемчивост и жизнен оптимизъм, обич към красотата и силна привързаност към националните традиции и ценности“. Тия яки, работни балканджии вървят уверено напред – те помнят призива на своя съгражданин Тодор Живков: „Предстои ви работа, другари, много работа, но аз съм сигурен, че както и досега, Правец ще бъде на едно от челните места в нашата страна. Още повече, че това е прекрасен край!“

Тодор Живков, синът на Правец, синът на България.

Рожба на Маруца и Христо Живкови – бедно, работливо, будно семейство. Хубаво е да проходиш бос в къща с покрив-плочник и пръстен под, чувството за родната земя остава за цял живот. И да учиш в старото училище, създадено от поп Тодор още в 1920 година: „И аз съм пристъпил прага на това училище, и моят детски глас е ехтял в този двор.“ Първите си докосвания до комунизма прави още в юношеска възраст. „Аз с особено внимание си спомням и мисля за моя живот в Партията, за моите другари в село Правец и Ботевградския край, откъдето тръгна моят път.“ И ще допълни: „като ученик в Ботевградската гимназия и участник в марксистко-ленинските кръжоци прегърнах идеите на българските комунисти, а по-късно, вече в Държавната печатница, встъпих в Комсомола и в Партията.“ Славното Димитровско племе на печатарите всъщност го прави професионален революционер. Секретар на трети партиен район в София, член на Окръжния комитет, трибун на уличните акции в защита на Димитров от надвисналата над него смъртна опасност в Лайпциг, ръководител на акцията за спасяване на българските евреи от хитлеровите крематориуми, пълномощник на Окръжния комитет на партията за отряда, а по-късно бригада „Чавдар“, заместник-командир на щаба на Първа въстаническа оперативна зона…

Пътят му след победата е още по-дълъг, но и по-познат…

Веселин АНДРЕЕВ

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ👉

ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇