На 25 декември 1974 г. в Студентските общежития – Дървеница, е извършено жестоко убийство на 6 студенти

На 28 декември 1974 година, в съботния брой на най-големия български ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:

На 25 декември 1974 г. в 20,45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на 6 студенти и 10 са ранени. Между пострадалите 1 убит и 3 ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.

Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката. (БТА)

Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София – че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.

След касапницата в коридора на общежитието остават 6 трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“.Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си.Наръган с нож, бере душа в болницата, Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик

Навръх Коледа 1974 г. 17-годишният Бранимир Дончев, и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм “Кръстникът”. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по “заобиколни пътища” да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет “Валтер” на баща си Дончо Дончев, зам.-генерален директор на ДСО “Стара планина”. Както и една остра финска кама от богатата “хладна колекция” на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието й в Студентския град. Нахълтва в бл.1 стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича “жълти муцуни” и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът й Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща:

Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от “финката” на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28.12.1974 г. в-к „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебно-медицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били… фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975г. убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено е покосен от милиционерските куршуми. “Дали е така, не мога да кажа”, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.

Досие на извършителя:

Убиецът Бранимир Дончев Делчев е ученик в столичната 8-ма гимназия. Малко преди кървавия екшън, той бил на кино със свои приятели. Гледали нашумелия тогава филм „Кръстникът“. Явно повлиян от него, изпаднал в параноя. Когато се прибирал, му се струвало, че го следят. Вкъщи се скрил под леглото. По данни на следствието Бранко бил влюбен в своята братовчедка – студентка от провинцията, която живеела в Студентски град. Тя обаче не отговаряла на чувствата му.

Оръдието на зловещото престъпление е пистолет „Валтер“, притежание на баща му, заместник-директор на външнотърговското обединение „Стара планина“. Жертвите пък е доубивал с кама „финка“.

Кръстника, както го нарече градският фолклор преди 40 години, носи лудостта в гените си. Майка му е циклофреничка. Обесва се три години преди касапницата в Студентски град с въже, взето назаем от съседка.

В нощта след масовото убийство апартаментът на столичната улица „Граф Игнатиев“, където Бранко живее със семейството си, е претарашен. Братът на Бранимир и сестра му са изследвани незабавно от психиатри. После ги интернират в Пещера. Бащата Дончо Делчев е арестуван и осъден на 4 години затвор за небрежно съхраняване на оръжие. Излежава цялото наказание. Обвиняват го, че създава деца, без да предвиди психическото заболяване на жена си. С валутата, спечелена от работата в Африка, до края на живота си изплаща огромната кръвнина.

Още по-трагична е съдбата на Делян Делчев. Като близнак на Бранко той е следен под лупа до самата си смърт. За неговия край сестра му Тотка си спомня: „През 1988 г. Делян беше в кюстендилски санаториум. Казаха ни, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбра.“ И досега не се знае дали е ликвидиран по заповед, дали става жертва на вендета, или се самоубива.

Малцина знаят, че студентът, който спасява няколко човешки живота и в крайна сметка обезврежда превъртелия килър, се казва Исмет Север, български турчин от Исперихския край. Тогава той е бил здрав физически младеж, футболист, обожаващ Гунди, и студент по българска филология в СУ. Ето какво казва той  за онази черна Коледа преди 39 години.

“Тогава живеех в първи блок в “Дървеница”. Една декемврийска вечер, оживлението по повод празника беше видимо. Заехме места пред телевизора в клуба, за да гледаме поредния епизод от нашумелия сериал “17 мига от пролетта”. Точно когато звучеше прочутата мелодия от филма, в коридора чухме изстрели. Аз не ги оприличих на изстрели. Някакъв удар, силен шум. Защото изстрели по онова време бяха нещо немислимо. Повториха се. Бях близо до вратата и единствен излязох от клуба, защото инстинктивно усетих, че става нещо лошо.

В момента, в който излязох, видях един от нашите студенти с окървавено рамо. Държи се за рамото и тича по стълбите надолу. Вцепених се. Защото картината беше много тежка. По стълбите бягащите слязоха на първия етаж. Клубът ни беше на втория. Проехтя още един изстрел долу. Аз исках да разбера какво става и да помогна. Когато слязох на първия етаж, видях, че те бягат по левия коридор – този с пистолета гони другия. А той се опитва да влезе в една от стаите, но всички стаи са заключени. В дъното на коридора една от стаите се отвори и един колега извика: ”Ела тука”, на този, който бягаше. Той влезе в стаята, а този с пистолета го последва.

Чуха се три изстрела.

И понеже бягах по коридора, той навярно е чул стъпките ми – след изстрелите изскочи и застанахме очи в очи пред вратата. Със силен замах извади дясната си ръка иззад гърба. Видях, че блесна пистолет. Тогава спортувах много активно и с вродена реакция скочих и хванах пистолета. За съжаление точно в този момент той вече беше дръпнал спусъка.

Явно съм успял да отклоня ръката му със сантиметри. Куршумът вместо в гърдите попада в ябълката на крака ми. Но все пак успях да хвана пистолета. И го държа далече от мен. Не знаех, че в другата ръка имал нож. Докато аз съм наведен и държа пистолета, той с ножа три пъти ми намушква гърба. В този момент колегите виждат, идват и го отблъскват от мен. Видях, че са го прилепили на стената и му държат ръцете. Но той под въздействие на шока, а и беше много силен младеж, се съпротивляваше. Реших да стана да помогна. Направих крачка и в този миг една болка се заби буквално в мозъка ми. На панталона ми имаше дупка като изгорено от цигара. И голямо петно кръв. Погледнах към лампите на тавана. Те почнаха да се люлеят. Посегнах към гърба си. Погледнах ръката си – цялата в кръв. Паднах. Подробностите след това вече ги зная от колегите. Суматохата е била голяма, защото телата, които изнасяли пред блока – 9 убити и 16 ранени – тази кървава картина за младите хора е била цяла трагедия.

В “Пирогов” били шокирани. Целият коридор се изпълнил с млади тела. Заради прободните рани, които съм имал в гръдния кош, той се напълва с кръв. Пулсът и дишането спират. Затова и при първия преглед ме слагат при умрелите.

Много тежка операция ми направиха. Не изваждат куршума от бедрото ми, защото той заседнал между вената и нерва и това можело да доведе до ампутация. Досега той си е там. С него имам проблеми по летищата, уредите пищят, та всеки път трябва да обяснявам защо.

В течение на два месеца имаше сериозно усложнение на състоянието ми. Беше ми направена торакотомия – отваряне на гръдния кош. Започнал процес на инфекция, на гноене. Всекидневно се правели съвещания на най-високо равнище. След години тогавашният ректор на Софийския университет ми разказа тези подробности. Седели в стаята на политбюро – другарят Живков, тогавашният министър на образованието, давали информация на Тодор Живков за състоянието ми. Обяснили му, че има усложнения, които тревожат медицинските кръгове. Евентуално би могло да се ползва едно ново тогава лекарство, но те го нямали. Тодор Живков вдига телефона и казва: “Свържете ме с посланика ни в Америка!” И нарежда антибиотикът да бъде купен и за 24 часа да бъде изпратен в България. Казвали са ми, че по тогавашни цени един пакет струвал много долари, но те били заплатени. Посланикът изпраща лекарството. По такъв начин за мен човекът Живков е този, който може би ми спасява живота”, завършва изповедта си оцелелият по чудо Исмет Север.

След като прескача трапа, Исмет отново тръгва на лекции. Куцука на патерици. Докато е по болници, пропуска 2 години от следването. Въпреки това с много упоритост успява да навакса. През 1977г. се дипломира, получава като награда за проявената храброст златен часовник.

Тогава е подписана Изселническата спогодба между България и Турция. Редовите хора обаче не получават никаква информация. В един момент на Север и неговите сънародници им казват, че са включени в спогодбата, връчват им се задгранични паспорти и в рамките на един месец трябва да се изселят.

В Истанбул младият филолог записва второ висше. Насочва се към строителния бранш. Избират го за шеф на Българската изселническа организация в Турция. По време на протестните демонстрации в Истанбул срещу “възродителния процес” гори портрета на своя “спасител” Тодор Живков. “За мен обаче човекът Живков е едно, а политикът Живков е съвсем друго”, уточнява човекът, обезвредил най-масовия килър в новата българска история.

Заради касапницата в Студентски град властите ограничили прожекциите на филма „Кръстникът“ по кината. Най-кървавите сцени от хита на Копола били цензурирани по-това време.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ👉

ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇