6:23:00
През 1943 г. е извършен най-големият обир в България. 12 млн. лева от парите на БНБ, предназначени за заплати на чиновници в Дедеагач и Ксанти, са ограбени от Делчо Спасов – пощенски служител, пътуващ с влака, който ги превозва.
Бъдещият симпатизант на комунистите е роден на 25 юли 1918 г. в пазарджишкото село Поибрене. Отначало учи в родното си село, а после се прехвърля в Панагюрище и в пловдивската гимназия „АлександърІ I“. Впоследствие завършва Държавното телеграфо-пощенско училище в София, което в онези години е било военизирано. Курсантът Спасов завършил с отличие и като първенец на випуска дори е награден с часовник.В началото на Втората световна война заради съюза между Сталин и Хитлер българските комунисти отхвърлят призивите на земеделците в лицето на д-р Г. М. Димитров за въоръжена съпротива, но когато през лятото на 1941 г. Третият райх напада СССР, позицията им бързо се променя.
В същото време полицията у нас действа безпощадно и под ръководството на легендарния Никола Гешев успява до голяма степен да неутрализира лидерите на нелегалната работническа партия. За кратко време почти напълно е разгромено ръководството на БРП и са разстреляни голяма част от членовете на ЦК и техните най-близки сътрудници. Нелегалната борба в столицата остава в ръцете на шепа ентусиазирани младежи. Точно по това време Делчо се среща в София със свой познат от Ихтиман – Борис Новански, по прякор Топорчо. Разговорили се и Новански успял да придума съгражданина си Делчо да го прибере в своята квартира. Борис заедно със съпругата си Елена Аргирова и брат си Славейко отдавна е един от видните конспиратори на комунистическото движение. Делчо също симпатизирал на каузата им и по-късно в къщата на пощенския служител на ул. „Цар Симеон“ 161 започват да се събират и други дейци на работническата партия – даскал Яким, по прякор Златната свекърва, и Любо Дарджиков-Студента, новобранец на Делчо от пощенското училище.
Заедно те постепенно развиват огромна дейност – печатат позиви, както и забранения в. „Работническо дело“.
“Може би някои се питат защо го е имало партизанското движение в България по онова време и какво е подбудило тези хора на по 18 -20-години да станат членове на съпротивата? – обяснява Георги Христозов, син на Елена Аргирова, пред „168 часа”.9200 души са били партизани и 22 000 са били ятаци на старата територия на България. В момента ИДИЛ например, която пребърна света с краката нагоре, са 30 000 души. Ами то България също е имало 30 000, които по някакъв начин са били противници. А на 9 септември 1100 души със смъртни присъди излизат от затворите. Освен 10 години заради това, че е участвала в кражбата на парите, майка ми също има две смъртни присъди по Закона за защита на държавата – едната заради въоръжената съпротива и втората, че е била нелегална.Въпреки мъченията в полицията след залавянето му Делчо не издава съучастниците си.
Обяснението е, че в България е имало 1,240 млн. домакинства с до 40 декара земя. Дребно, разпокъсано, нископроизводително селско стопанство. Само 10 000 стоманени плуга, другото са били дървени рала. Над 80 на сто са се прехранвали от селско стопанство и едва 30% от къщите са били хигиенични. В същото време българският народ е бил много интелигентен и тази бедност, тази нищета и безработица са довели до някаква съпротива. Хората са изнемогвали и е нямало пари. На всичкото отгоре сме поддържалиогромна армия –една 7- милионна държава е издържала 300 хил. до 600 хил. войници. В момента например турската армия, която е втората в НАТО, има 600 хил. Тоест причината е в несъответствието между виждането на младите хора и състоянието на икономиката. Сега младите има накъде да избият – емигрираха, а тогава невъзможността да се реализират води до тази съпротива. Една от основните люлки на партизанското движение е Софийският университет – юристи, медици, агрономи, лесовъди, хора, които познават немотията на село. А това, че принципът е бил дайте да дадем – да вземем от богатите, за да дадем на бедните, е друга тема на разговор.”Изтормозен от беднотията, хроничните болести и проблемите със следването си в университета, Делчо също затвърдил левите си убеждения и подкрепата за комунистите.
Започнал да изпълнява поръчки на партията. Задачата на 25-годишния пощенски куриер била да помага в търсенето на средства за семействата на убитите, интернираните и затворените дейци на БРП.
Покрай това някой предложил да направят влаков обир, за да съберат голяма сума. Делчо веднага обяснил на другарите си, че той самият отговаря за ценни пратки и може да съдейства. Накрая всички решили при случай той сам да изнесе чувалите с парите от влака.
Най-после дошъл удобен случай
На 14 юни 1943 г. с пощата трябвало да се изпратят 15 млн. лева, разпределени в 15 плика, за новоосвободените земи. Набързо изготвили и план. Делчо трябвало само да изнесе парите от влака, а оттам щели да ги поемат другарите му. За времето си сумата е била огромна и е предназначена за клоновете на БНБ в Беломорието.
Още на гарата в София Делчо се опитва да прехвърли пликовете в своя багаж, но бдителните погледи на колегите му осуетяват акцията. В последния момент преди влакът да потегли, той все пак успява да се види за малко със съратника си Любо Дарджиков. Той му дава кураж и му заповядва да слезе с парите в Перник. Там ще го чакат техните другари от пощенската станция, които ще бъдат предупредени за идването му по телефона. В 19,15 часа влак 706 тръгва по разписание за Дедеагач. За половин час Делчо успява да прехвърли 12 от 15-те пакета в прокъсания си куфар и го завързва с канап, за да не изпаднат, докато го носи. В тези минути колегите му са заети с описването на писмата, колетите и другите обичайни пратки в пощенския вагон. Малко след 21 часа влакът спира на гара Перник, където има доста дълъг престой. Делчо слиза да пие вода и да види дали някой го чака, но перонът е пуст. Въпреки това се връща в купето и взeма куфара, като обяснява на колегите си, че носи багаж на свой близък от Перник и ще слезе, за да му го даде. Все пак Делчо успява да се свърже с двама от активистите на БРП в пощата – председателя на местната ремсова организация Нестор Антонов и телеграфиста Иван Банков, които вземат 10 пакета с обещание да ги предадат на нелегалните от Околийски комитет на партията. С останалите два милиона Делчо тръгва по павираното шосе към спяща София. Един раздрънкан камион с въглища го взема на стоп и към 3 след полунощ го оставя близо до площад „Възраждане”. Това е далеч от квартирата му, но тя и без това вече е опасна за посещение. Делчо се сеща за приятелката на Борис – 22-годишната красавица Елена Аргирова, която живее наблизо, събужда я и успява да й предаде двата пакета.
На следващия ден Борис го намира в квартирата на други общи познати, поздравява го за успешното завършване на акцията и през нощта го извежда от София. Делчо обува нов туристически голф, облича туристически дрехи, взема раница, фалшива лична карта и чудесен “Колт” 7,65. След три нощни прехода групата се присъединява към ихтиманската чета “Георги Бенковски”. Партизанското име на Делчо било Гошо Хубавеца. Отрядът бивакува в гората над околийския център и гледа много-много да не се набива в очите на полицията, защото с двайсетина души и петнайсетина пушки и пистолети не е никак боеспособен. Краткият престой на Делчо при шумкарите завършва месец по-късно, когато ги открива цивилна и униформена полиция.Започва престрелка,при която всеки се спасява както може. След като цял ден е без връзка с останалите партизани, той решава да отиде в родното Поибрене.
Среща се със старата си леля, която му дава малко храна, а останалото време прекарва в близката гора. Родителите му му изпращат малко хляб, сирене и риба. Вика зет си, а след това сам отива в селото за да се види със своя кръстник, който според Делчо симпатизира на партията и може да го насочи към някой друг партизански отряд в околността. Освен това от Поибрене е и един отдавна нелегален партизански командир – Лука Навущанов, който сигурно би се притекъл на помощ на объркания Спасов.
В показанията си в Дирекцията на полицията Делчо описва подробно и как е заловен:
“Сутринта кръстникът ми дойде към 6 ч., обадих му се. Той се много изненада. Попитах го дали би могъл да ме свърже с Лука Навущанов, но отговорът бе, че не знае къде е Луката. Все пак ми обеща да ми послужи, като ме свърже с някой друг нелегален. Храна не ми даде. Аз се скрих в бурена, а той отиде към общината, където работел като прислужник. Не се мина половин час, когато се видях обкръжен от кмета на селото, общинския полицай и двамата полски пъдари. Отначало имах възможност да стрелям, но не я използвах. Не знаех защо, но сърцето ми не ми даде да стрелям срещу човек, пък бил той за мен и най-опасният противник. По душа не съм борческа натура. Чаках, те се приближиха до мен. Хванаха ме, обискираха ме, вързаха ми ръцете и ме отведоха в общинското управление, където господин кметът състави протокол и бях предаден на полицейските власти.”
Всъщност обирът е бил разкрит почти моментално от криминалната полиция, заради важността му случаят е поет от отделение „А“ на Държавна сигурност на Никола Гешев. Така още на другия ден са арестувани не само пернишките помагачи на пощенския служител Антонов и Банков, а и почти всички партийци и ремсисти от Перник и околията.
След мъченията в килиите на Лъвов мост, властите бързо разбрали къде е отишла основната част от парите. Десетте милиона са намерени в дупките из пернишките ниви, в които са закопани, и след описването им са върнати в БНБ.
Подробностите за организацията на обира и имената на все още издирваните лица са публикувани в пресата три дни по-късно. В средата на юли е заловен и самият Делчо Спасов. Краткият процес започва през септември. Делото е поверено на Софийския военнополеви съд, който по ирония на съдбата заседавал в една от залите на Държавното телеграфо-пощенско училище. Забележително е, че въпреки мъченията Делчо не издал хубавата Елена и на въпрос къде са останалите 2 млн. лева само вдигал рамене и настоявал, че всичките пари са били заровени в нивите в Пернишко.Майка ми успява да спаси 2 млн. лв. от парите, споделя Георги Христозов
Присъдите са произнесени на 7.10.1943 г. Спасов, Антонов и Банков са осъдени на смърт чрез разстрел, много от другите обвиняеми – на различни срокове затвор, а неколцина са оправдани. Присъдата се мотивира с това, че парите са предназначени за подпомагане „на нелегалната БКП в борбата й за крайната цел, която си е поставила, а именно насилственото завземане на властта и налагане на съветски строй в страната”. Утежняващо обстоятелство е и това, че и тримата са служители на пощите във военно време.Те са разстреляни на 2 ноември 1943 г. в Гарнизонното стрелбище в София. Последната молба на Спасов, записана в протокола за изпълнение на присъдите, е часовникът, дрехите и туристическите му обувки да бъдат предадени на баща му, който е интерниран в село Бяга, Пещерско.
Това че се разминава по чудо с разстрел и две смъртни присъди изобщо не попречило съучастничката на Делчо Спасов след 9.IX.1944 г. да стане жертва на доноси от другарите си от БКП .Преди да бъде заловен и разстрелян, Делчо Спасов предава 2 млн. лева, които е донесъл от Перник на жената на Борис Новански – Елена Аргирова, в София.
Въпреки опасностите, заедно със съпруга си и брат му Славейко тя успява да запази сумата и успешно да я предаде на политбюро на комунистическата партия. По-късно е заловена като партизанка и на косъм се разминава със смъртта, но не издава нищо за откраднатите пари. След 9.09.1944 г. обаче нейните другари от БКП изпращат доноси, че се е спасила благодарение на факта, че баща и е бил шофьор на “фашисткия министър на вътрешните работи” Петър Габровски. Следват арест и репресии. Но накрая се оказва,че хубавата.Елена се е спасила по случайност и със застъпничеството не на кого да е, а на самия тогавашен вожд Вълко Червенков, тя е реабилитирана.
„Парите, които Делчо Спасов изнася от влака, са общо 12 милиона, а майка ми спасява 2 милиона от тях – разказва синът на Елена Аргирова Георги Христозов пред “168 часа”. – Делчо успял да натъпка 12 млн. в куфарите, но после в Перник като вижда, че никой не го чака на гарата, заровил 10 млн., а с останалите се прибрал с един камион в София и ги предал на майка ми. Всъщност това е най-големият обир в историята ни – никой, нито дори Пантуди не е правил по-голям удар.
По-късно майка ми взема 2-та милиона и отива в банката да ги внесе на името на дружество “Дунавия” на Лулчо Червенков. Но когато вече влиза в сградата, чува да се съобщава по радиото, че са откраднати еди кои си серии пари, тъй като са били само в нови банкноти и който ги види, веднага да уведоми полицията. Чува това по радиоуредбата, докато се качва по стълбите в банката, сяда за малко да си поеме дъх и веднага се връща обратно. Казва на другите: „Край, разкрити сме!“ Но братята Новански са опитни конспиратори и и казват да не се притеснява, защото ще подправят и състарят парите. Започват с дървена пепел и сгурия от печките да търкат банкнотите и да подправят с бръснарски ножчета сериите им. Били са печатари и са имали много хубави мастила и с тяхна помощ спасяват двата милиона. Накрая тези пари стигат до политбюро и дори баща ми (бел. ред. – Руси Христозов) ги е съхранявал за известно време, без още да е познавал майка ми. После с тях са купувани храни и оръжия за партизаните. ”
Все пак някои от останалите откраднати банкноти са намирани в различни краища на страната, а повечето от участниците в конспирацията намират смъртта си преди идването на Червената армия в България.
Основният двигател на обира – 24-годишният Любомир Дарджиков, е от тези, които не дочакват идването на съветските войски. Уволнен от пощите за комунистическа агитация, той все пак се записва в Университета и изкарва два семестъра. С прякора си Студента той влиза като нелегален в квартирата на „Цар Симеон“, от която дейно помага на ОК на партията. Първо събира и разпределя печатни материали, дрехи и оръжие за нуждите на нелегалната борба, а след това дава идеята и помага за организацията на влаковия обир. От София бяга към ихтиманския партизански отряд, а след разбиването му се укрива в близост до родното си село Лесичово, Пазардишко. Там е намерен убит на 5 септември 1943 г.
„Интересен е случаят с Борис Новански – казва Христозов. -Той отива на среща с майка ми на ул. „Оборище“. И един полицай – ихтиманец, който го познава и знае, че е нелегален, го спира на ул. “Оборище” и му вика: Новански, спри! Дай си документите! Новански успял да го надбяга и отвръща на огъня, но един офицер трудовак от къщата си чува стрелба и полицейска свирка и отгоре, от прозореца, като вижда, че бяга човек, вади пистолета и го застрелва.“
Забележително е, че въпреки нечовешките мъчения в мазетата на Дирекцията на полицията Делчо Спасов не издава името на съучастничката си Елена Аргирова.
Междувременно тя е станала партизанка. Стоян Нешев с бойните прякори Златната свекърва и Яким, не е обвиняем по делото за обира и преди да бъде арестуван, успява да изпрати строителния работник Славчо Стаменов от село Бохова да организира партизанска чета до границата с Югославия. Само за няколко месеца, с подкрепата на югославските партизани и спуснато от британците оръжие, Славчо и неговият приятел Денчо Знеполски създават най-успешното, активно и боеспособно партизанско формирование в страната – Трънския партизански отряд.
Именно към него Борис Новански успява да изпрати своята приятелка Елена Аргирова, която помагала като санитарка. За краткия си престой при шумкарите тя успява да спечели сърцето на командира Славчо, но при акция в село Милославци е заловена с още една партизанка, убита на другия ден. Взводът се строил да разстреля и Елена, но тя е спасена по случайност в последния момент. По-късно някои подозират, че причината е била, че баща и е бил шофьор на министъра на вътрешните работи Петър Габровски. Тази версия обаче се оказва невярна, тъй като баща и е уволнен от правителствения гараж доста по-рано, още когато научили, че дъщеря му е тръгнала с партизаните.
“Делчо не я предава, въпреки че го питат – продължава Христозов. – Майка ми също бая бой е яла, но нищо не издава. Била е на 22 години, когато я залавят и на 23 и произнасят смъртна присъда. Била сътрудник при отпечатването на в. “Работническо дело”, с Нено Стоичков и с Борис Новански – първия и мъж. Станала е нелегална, тъй като хората са били много бедни, а не защото е била заблудена. Дългата ръка на Москва е стигала само до ЦК и шпионите на Съветска Русия, които са имали достъп до съветското посолство – така че за пропаганда в съвременния смисъл не може изобщо да се говори. Толкова сме били зле, че не можем да си го представим. Само 45 млн. лева е билдържавният бюджет.
Това е и причината майка ми да се включи в партизанското движение. Тя е половин гъркиня по произход, тъй като нейният баща, който е работил като шофьор в правителствения гараж, е грък. Дядо ми е учил в първия випуск на военновъздушното училище през 1915 г. Но поради избухливия си характер напада германеца, който им е бил инструктор. Заедно со ще един му отрязали ухото и ги изключват от училището. Тогава отиват в камионния полк, където в момента е хотел “Шипка.” Там служи и после заминава на фронта. След това е бил заложник във Франция, докато се подпише Ньойският договор.
През март 1920 г. заложниците се връщат в България. Бил е човек с широки разбирания. Да, вярно, че е бил шофьор на министъра на вътрешните работи Петър Габровски, но преди това е бил и на други – на Дупаринов в земеделското правителство, на Ляпчев – изобщо работил е там още от 1922 г. та чак до 1943 г. Не е вярно обаче, че той заради това е успял да спаси майка ми, която е заловена през 1943 г. Още когато отива партизанкапрез юли. И Габровски му вика: Абе бай Аргире, щерка ти е отишла партизанка и затова не можеш да останеш шофьор при мене. Единствената възможност е, ако се откажеш от нея с “Държавен вестник.” Той му отговаря: Господин Габровски, с тебе добре сме си поживели, но не мога да се откажа от чедото си –ето ключовете от колата. После отива с чичо ми в Горубляне да мият и ремонтират камиони – основават работилница в един обор. Що се отнася до спасяването на майка ми, то става по друг начин. Той е имал един огромен часовник „Бреге“, когато се връща от Франция, защото там е работил като заложник след Първата световна война и отива в Трън, където говори с полицаите да я запишат в регистъра, че е заловена, за да могат да я съдят. В противен случай щели да я убият – ще бързат да и отрежат главата, за да вземат 50 000 лв. награда. За да я спаси дядо ми си оставя часовника и се връща бос в снега, тъй като му казали: „Имаш много хубави обувки, дай ни и тях.“ Едвам спира един камион да го докара до София.“
Елена е осъдена „само“ на 10 години затвор за обира, но получава и две смъртни присъди по Закона за защита на държавата за нелегалната си дейност.
„Показателно е, че прабаба ми Елена, която по това време живее в Пазарджик, е решила дискретно да се поинтересува за съдбата на внучката си – споделя в наши дни синът й. – Отива при адвокат в града и пита: „Господине, на едни наши роднини детето са го хванали с оръжие като партизанин. Според тебе какво ще му сторят?“Военно време е, няма да оцелее – рекъл в отговор адвокатът – Смъртната присъда е сигурна.“ Възрастната жена излиза притеснена, качва се на файтона, получава инфаркт и умира. Били са идеалисти, иначе между партизаните е имало и доста хора с криминално минало, но с нелегалните е друго.“След 9.09.1944 г. Елена се омъжва за генерал Руси Христозов, бивш инструктор на ЦК и партизанин в отряда на Славчо Трънски, който първо става шеф на милицията, а след това и министър на вътрешните работи. А негов шофьор в тези години отново е бащата на Елена – Димитър Аргиров. През 1951 г. Елена Аргирова-Христозова изпада в немилост. Неколцина стари бойни другари пишат доноси срещу нея, в които основно място заемат съмненията за колаборация с полицията по време на престоя и в ареста до 9 септември.„През 1951 г. е арестувана и има следствие защо е останала жива.В същото време съдят този, който е трябвало да я разстреля, а той казва: „Даже съм помагал.“ И тогава Славчо Трънски нарежда да я арестуват. Много е притеснена и вследствие на тормоза помята, тъй като тогава е била бременна. Заради това оцелява. Вероятно с компрометирането и са искали да ударят баща ми. Два месеца по-късно пък арестуват самия Славчо Трънски.“
Елена Аргирова описва случая с разминалия се на косъм разстрел, когато я залавят в Трънско, в спомените си:
“Помня този злощастен ден – 19 януари 1952 г. Никога няма да изчезне от паметта ми. Пред членовете на Политбюро трябваше да разказвам с подробности как са ме заловили и извели на разстрел.Стоя пред изкопания гроб,а зад мен със заредени пушки, готови за стрелба са войниците на капитан Иван Василев, мобилизиран в армията. Той ме пита за последното ми желание. Казвам: Искам да съобщите на майка ми къде съм погребана.
Когато изричам името й – Ангелина Митева Ковачева и адреса в София – ул. “Брегалница” 71, капитанът възкликна: „Чакай, чакай. Майка ти има ли брат Ангел?” „Да” – отговарям. А той продължава: „Това е мой съученик и приятел.“ Стоя вцепенена и той заповядва на войниците да свалят пушките, защото ще ме закара в Дирекцията на полицията в София, където съм цяла да бъда “много нужна”. Тръгваме и когато стигаме в София, виждам, че спираме недалече от нашата къща. Един войник отива да извика майка ми. Идва баща ми и разплакан ме прегръща с думите: “Щерко, издаде ли някого? Моля те намери сили и никого не предавай. Защото ако кажеш “а”, ще трябва да кажеш и “б”. Делчо Спасов е разстрелян, но той в полицията е казал, че ти е предал пакет с позиви, а не пари. Затова така и ти говори.”
Все пак за Елена по време на „другарския съд“ в политбюро всичко има щастлив край. Трогнат от разказа и, а и след като подробно се запознава с документите от полицейския архив, Вълко Червенков я защитава от злонамерените доноси на съпартийците и и в крайна сметка тя е реабилитирана. По-тъжна е съдбата,дори и след смъртта им, на другите участници в конспирацията.
„Не мога да опиша с думи това, което се случи с останките на Делчо Спасов и ихтиманците, които са участвали в заговора за обира. След 10 ноември изкопаха костите им с булдозер и ги хвърлиха. Бутнаха паметника им, който се намираше в центъра на града. Кощунство“, завършва разказа си Георги Христозов.
Източник:168chasa.bg
0 comments:
Публикуване на коментар