22:17:00
На 18 юни 1963 г. в Димитровград се ражда Румен Радев, бъдещият летец изтребител и президент на Република България.
Детството му обаче минава в хасковското село Славяново, където и днес живеят родителите му, вече пенсионери.Майка му Станка е на 76 г. 35 години тя е работила като главна счетоводителка на горското стопанство в Хасково. Баща му Георги Радев е на 79 г. Има зад гърба си 40 г. работа, минал е през много нива в енергоснабдяването, преподавал е и електротехника в тогавашния механотехникум.
„Обикновени хора, много работливи, честни, добри. Те са образец за мен“, описва ги Радев. И с гордост казва, че от баща си наследил идеализма. „Все се опитваше да ми покаже, че светът е идеален, че човек трябва да вярва в своите идеали. Ако говорим, че мечтата му е била да живее честно и достойно през живота си – да, постигнал я е“, допълва синът.
Двамата пенсионери живеят в приветлива къща на тихата уличка „Митко Тръндев“ в Славяново. И двамата са много уважавани и в селото, и в Хасково, и в Димитровград. И винаги са усмихнати. Никога не са се интересували от власт и партии и преди, и след 1989 г. не са членували в никакви политически формации. Свикнали са да живеят скромно. Сами се грижат за къщата и двора и не се плашат от работа.Радеви научили Румен и две години по-голямата му сестра Лозана от малки на труд. Когато не бил на училище малкият Румен помагал на баба си и дядо си. Ставал рано сутрин да бере тютюн, копаел градината, никаква селска работа не може да му се опъне. Всъщност прави това и до днес – хваща мотиката винаги когато е при родителите си, помага им в тежаката работа.
„Каквито и задания да му дам, винаги се справяше по-бързо от останалите. Оправно дете беше“, спомня си първата учителка на Радев в детската градина в Славяново Ладка Петрова.
„От малък беше с характер. Още тогава се проявяваше като водач на останалите деца и знаех, че от него един ден ще стане лидер“, допълва тя.
Най-гордият спомен на самия Радев от детските му години е, когато в първи клас му поверили грижата за коня. Яхвал го без седло като Винету и го водел на един-два километра от селото на паша. „Чувствах се много горд, че имах отговорност и ми се гласува доверие. Доверието много възпитава“, казва днес Радев. И разказва, че въпреки работата, имал много волно детство. „Лудеех из гората, край реката имах огромната свобода, каквато за съжаление много от нашите деца днес нямат“, спомня си той.
Първата мечта на днешния генерал като дете била да стане добър рибар. Двамата с баща му често хващали въдиците и заедно дебнели рибата край реката.
След това искал да стане бригадир в ТКЗС-то. Често в селото им идвал чичко с чанта, който изглеждал важен човек в очите на малкото момче.
Но най-голямата му мечта била да работи в мандра. „Имаше мандра на края на селото и когато минехме покрай нея, мандраджията, много добър човек, ни гощаваше с истинско прясно сирене. Показваше ни как се прави и всичко ми изглеждаше като магия. А и накрая се получаваше нещо много вкусно“, спомня си Радев.В трети клас обаче рязко променил намерението си. Всичко станало съвсем случайно. В двора на селското училище дошла пътуваща книжарница – автобус, пълен с книги. Любознателният Румен бил сред първите, влезли в него. Харесал си книгата „33 стъпала в небето“ на Анатолий Маркуша, но нямал достаточно пари в себе си. Хукнал към дома, където дядо му му дал недостигнатите стотинки и успял да я купи. Изчел книгата на един дъх, бил запленен от написаното и от илюстрациите в нея. И решението му било категорично – ще стане пилот.
Веднага започнал да се готви. Не му било трудно, защото бил добър ученик, а и любимият му предмет била математиката.
В четвърти клас семейството му се преместило в Хасково, а до седми клас Румен учил в ОУ „Иван Рилски“. След това, повлиян от страстта на кака си Лозана към езиците, Румен влязъл в немската гимназия. Изкарал обаче само подготвителен клас, където учил интензивно езика, а след това решил, че е по-добре да наблегне на математиката, ако иска да кандидатства за военното училище.Така през 1979 г. се прехвърлил в VIII „в“ клас на хасковската математическа гимназия. Негова класна и преподавателка по история е Стефана Сивова, „Още в първия миг, когато директорът ми представи Румен, ми направи силно впечатление с възпитанието и сериозността си“, спомня си тя. Бил добър ученик, но любимият му предмет била математиката.
Станал любимец на всички в училище. Помагал на съучениците си в трудните задачи, подавал им ръка и като приятел. Участвал много в олимпиади и републикански първенства по математика. Бил знаменосец на гимназията. Завършил я с пълно отличие и златен мелал.
„Беше много отговорен и харизматичен“, разказват днес съученици и учители. Те припомнят и друга негова страст – всяко междучасие хващал китарата, свирел и в училищния оркестър.
Паралелно с математиката Радев наблягал и на спорта. Играел основно баскетбол и бокс. Но когато дошло време да кандидатства, приятел доктор го предупредил да не споменава бокса, защото няма да получи медицинско. Тренирал е какво ли не – бягане, гимнастика, фитнес, плуване.Въпреки многото уроци в училище правел плановете си така, че да му остава време да отскача до Стара Загора, за да лети — карал безмоторен самолет и скачал с парашут. Така стартирал кариерата си във въздуха още като ученик.
Правел го обаче тайно от родителите си. „Това са единствените му провинения. Като дете, ученик и мъж никога не ни е създавал проблеми“, казват днес те за него.
Избягал от вкъщи, за да стане пилот
За да стане пилот, Румен Радев избягал от дома си и на своя глава заминал за Долна Митрополия. И днес, запитани коя е най-голямата генералска беля, която е направил, родителите му са единодушни — когато се записал зад гърба им в авиаторското училище.
„Категорично не бяхме съгласни с тази му постъпка. Бяха го приели ядрена физика, а той тихомълком си изтеглил документите и ги подал във военното училще“, казва баща му Георги пред „24 часа“.
А пък Радев свързва кандидатстването си във Военновъздушното училище в Долна Митрополия с почти куриозна случка.
На изпита ги затворили както си му е редът в зали, за да решават задачите. На него обаче му трябвал само половин час, за да се справи с тях. При това ги решил дори без да използва листите за чернова, а директно на тези за белова.
Пъхнал отговорите в плика и тръгнал да го предава на комисията. Пазещият го майор обаче го върнал със съвет да не се отказва и да напише нещичко поне.„Ама аз съм готов“, заявил му младежът. Майорът обаче отказал да му повярва. Двамата започнали да спорят, а накрая пазещият го направо му заявил, че не може да го пусне да излезе, преди да са минали 2 часа.В този момент покрай тях минал преподавателят по висша математика Нино Ставров, който чул разправията в искал да види плика със задачите. Прегледал го и пуснал Радев да си ходи.
В крайна сметка Радев бил приет първи по бал. А когато за първи път влязъл в час по математика при Ставров, той директно го освободил от занятия.
В Долна Митрополия се качил първо на L-29 – реактивен учебен самолет, който тогава му се видял бърз като ракета, а сега нарича играчка. Най-трудно му било да преодолее страха от височината, от огромния риск. Но успял благодарение на абстрактното си мислене, което му помагало да се абстрахира. „Като преодолееш страха, трябва да преодолееш и красотата от гледката наоколо. Трябва да се абстрахираш от себе си, докато мозъкът ти стане като компютър, който хладно и безпристрастно решава всичко на секундата, без да допуска чувства и емоции. Иначе си загубен“, казва днес той.
Във военното училище младият курсант имал винаги отличен успех. На атестацията бил класиран първи и му предложили да специализира гражданска авиация. „Аз да не съм файтонджия“, казал пред близките си бъдещият въздушен ас и продължил към призванието си боен пилот на изтребител.
Две години по-голямата сестра на Радев – Лозана, също е свързана с авиацията. Тя е завършила с отличие психология и педагогика, но дълги години е била стюардеса.
В началото бе Равнец
Като първенец на випуска от военновъздушното училище Румен Радев е имал право да избира къде да служи. Защо обаче е избрал Равнец, а не Узунджово, не е ясно, коментира полк. о.з. Илия Милушев, колега и приятел на Радев. Според него обаче това правило не винаги се спазва. И той бил първенец на випуска и поискал да служи в Каменец или Доброславци, но го пратили в Узунджово, а след това в Равнец.
А може би Радев е знаел, че скоро в Равнец ще постъпят новите изтребители МиГ-29. „Едва ли, никой не знаеше“, смята Милушев. Тогава всичко се развило скоротечно. Щом се чуло за новите машини и веднага пратили група авиатори да се обучават в СССР.
Радев започнал подготовка с курс за приучване. Всички пилоти със семейства живеели в т.нар. городок. За ергените като Радев имало общежитие. Городокът често страдал от липса на вода. Блокчетата обаче били извън регулацията на селото и с този аргумент кметът се измъквал.
По това време битовите условия в Граф Игнатиево, Балчик, дори Безмер били по-добри. Освен това някои летища се намирали по-близо до големия град. А Равнец бил на 22 км от Бургас. Имало само един магазин, в който карали кисело мляко веднъж седмично. Било проблем дори хладилник да си купиш, за да държиш там млякото, особено необходимо на семействата с малки деца, си спомня Милушев.
На днешните пилоти сигурно им се струва смешно, но тогава бе изключено да тренираме някакво по-сложно упражнение, разказва Милушев. Важното е да е безопасно. В началото изглеждало нормално, но после-съмнително. Уж излитаме за въздушен бой, а пък работим на един и същ радиоканал. „Готов ли си – готов. Ама аз знам какво точно условният противник направи – завой, атака с единия маньовър, атака с другия. След това готов ли си – хайде стръмно пикиране. Въобще канцеларска работа!“, с яд си спомня Милушев.
Докато не решили, че така повече не може. Това станало с подкрепата на майор Радев, който се върнал в Равнец, след като завършил военната академия. С него постигнали единомислие по това какво трябва да се промени в бойната и летателната подготовка.
Все пак това била единствената ескадрила с МиГ-29 във ВВС — каквото и да се случи, тя ще бъде на острието, на предната линия.И ще е престъпление да се използват вече остарели методи. Милушев вече бил успял да наложи тренировки на различни радиоканали, без да се знае предварително какво ще направи противникът. Но това не било достатъчно. Трябвало да се внесе елемент на противоборство и равнопоставеност. Неизвестността да е еднаква и за двамата пилоти.Когато Радев пристигнал, дошъл Милушев, ръководител на методическия на базата. И с негова подкрепа предложили на командира на полка подп. Дунев редила нововъведения, а той, лека му пръст, се съгласил. Най-напред разработили карта на тактическата обстановка. Много време отделили да успокоят шурманите-насочвачи, които имали най-големи притеснения. Защото при маневрения въздушен бой при малките дистанции те не виждали самолетите. Отметките почти се налагали една върху друга на локатора.
„Ами ние сега какво ше правим?“, питата те. „Ама кой иска от вас нещо да правите? Гледайте минималната височина и това е! Щом пилотът казва: ,,Наблюдавам, атакувам!“, вие нямате вина“, отговорили Радев и Милушев.
Постепенно наложили този стил. Включили и младите пилоти – все нахъсани момчета Харесало им. Сутрин, на обед, вечер, дори в автобуса до Бургас и обратно само за въздушните боеве си говорели. А Радев умеел да ги надъхва. И противно на опасенията нямало инциденти, сблъсъци, катапултирания. В историята останали приказките на старши офицери по служебни събирания: „Ще се избиете, ще изтрепете хората!“…
Откъс от книгата „Румен Радев – петия президент“ с автори Лиляна Клисурова и Любомир ДеновИК „Труд“, София – 2017 г.
0 comments:
Публикуване на коментар