Спомените на сервитьорът Гошо:Чичо Янаки,барман в ресторант през СОЦА, влезе в затвора за 5 години-издава го една сервитьорка

В нашия род има много добри бизнесмени, разказва сервитьорът Гошо. Не съм ви разказвал за моя чичо, Янаки. Барман през 60-те и 70-те години в нашия град, несменяем зад бара в ресторанта на хотела. Изряден работник с бяла риза, черни панталони и докато никой не го види, обменял долари на чужденци за левове. В нашето малко градче нямало кой знае колко много чужденци, групи с руснаци понякога, поляци, но всички искали повече левове да харчат и носели скътани долари. Чичо Янаки бил много предпазлив, но през 1981 година влезе в затвора за 5 години. Според татко - от лакомия, според вуйна - от глупост. Но да ви разкажа историята.

Имало в Михайловград работническа спартакиада и докарали два автобуса със спортисти от Африка. От нямане къде, сложили ги в нашето градче на хотел, напълнили го с хора. Над 40 човека, които нямали никаква представа къде са. И дневните им ги били дали в долари. Никой не им дал ориентир какво да правят, как да обърнат парите - в банка или...

Чичо Янаки се усетил, че има голяма далавера пред него. Обменил първо 100 долара за 80 лева, след това продължил да обменя и за една седмица обменил всичките джобни на спортистите. Някъде успял над 4000 долара да вземе, като някъде даже разменял за храна - домати, яйца, сирене, кокошки. Откъде да знаят африканците цените какви са.

Тръгнали си автобусите, чичо Янаки бил много щастлив. Усещал се като милионер. Без да иска го издънила една от сервитьорките. Дал й 20 долара да си мълчи, а тя тръгнала да се хвали навсякъде. Прибраха го за 2 дни и го осъдиха набързо. Сервитьорката я уволниха, а кмета на града ни писа извинителни писма до всички спортисти. Най-смешното било, че вече им нямало държавата, била се разпаднала, докато провеждали състезанията. Писмата се върнали обратно и ги конфискувала Държавна сигурност.

Излезе чак април 1986 година, ухилен, обнадежден - имало още бизнес за него. И започна да мисли за първата будка в града ни за хот-дог. В затвора чул за хот-дога от едни циганчета, които били лежали преди това в италиански затвор. Но това е друга история, която някой ден ще ви разкажа. Още ги помня неговите хот-дог сандвичи, а аз му бях готвач.Вижте още от спомените Сервитьорът Гошо

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Бях на една сцена с Филип Киркоров, защитих българо-руската дружба на Златния Орфей

През 1999 бях по морето, пресен-пресен от руския ми престой (КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш) и беден покрай провала в село Дълги дел (Как ме измамиха с 1000 долара в с. Дълги дел през 90-те). Малко отчаян, но спретнат, наточен и всеки ден с бяла риза и черни панталони. Слънчев бряг пълен, пари се харчат, туристи в изобилие. Течеше и Златният орфей, както се оказа, последното издание. Все исках да отида да гледам, но нямах време, трябваше да работя. Така си мислех.

Една компания пиеше и ядеше още от обяд, бяха много дръпнали в ресторанта. Един от тях буквално лежеше на масата, а другия лазеше на пясъка. Имаха сили само да се изправят и да поръчат пак. Другите не бяха така зле, но и те бяха вече пред пълна неадекватност. Чужденци, сега им се е паднало. Напълно нормално приех полицейската кола, която спря пред заведението и полицаите с един цивилен отидоха на масата им. Но не им направиха забележка или глоба, а седнаха да говорят. Пияната компания тихо се извиняваше нещо на руски, а човекът им говореше. Отидох да оправям сметката. 

Цивилният извади една пачка пари, огледа се, плати отгоре доста солиден бакшиш и ме погледна в очите„

- Момче, ти са българо-руската дружба готов ли си да направиш подвиг?

Сякаш ток премина през мен. Аз за Русия - всичко!

Какво се оказа, днес пеел Филип Киркоров, а най-пияните били беквокалисти. Но не могат така да излязат на сцената, а Филип трябва да пее.Всичко е на запис, само двама трябва да се движат. Повиках Тишо, стар приятел, също сервитьор. Като струна се изпъна, съгласен!

И с полицейската кола и с пусната сирена-към залата. Сложиха ни по едни ленти на главите, гирлянди на ризите, до две страшни рускини. И светнаха лампите - мале, телевизия, хора, побърках се. Треперя целия, но си викам  -Гошка, зад теб е България, никакво предаване.

Бяхме ударили по 200 ракия за блясък в очите, той дойде. Един час си отваряме устите само и се правим, че пеем. Страхотен купон, публиката в екстаз, на края на концерта на Филип Киркоров не може да слезем от сцената. Викаме - да оставаме, да продължаваме, добри сме.

Но ни свалиха, следващият певец нямал беквокалисти. Киркоров дойде, викаше Молодцы, аз му разказах за моя престой в Русия, но не ме слушаше. Дойде организаторът и той ни каза, че много благодари и ни даде по един плик. Разбогатяхме, тичаме навън, потни и още с гирляндите.

И какво да видим, късаме плика, а вътре по 10 снимки на Филип Киркоров с автограф. Това ли беше, друго очаквахме??

Вечерта в 3 часа ме разбудиха в квартирата, спешна телеграма от майка ми и баща ми. Видели ме по телевизията и плакали как хубаво пея. Кметът на града искал да пея за празника. Ама се набутах, но ще измисля нещо. Аз българо-руската дружба спасих, на панаира в моя малък град ли няма да пея?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Търся моя братовчед Петър от Калифорния, чувал съм го само един път по телефона

Бях още дете и не разбирах защо около едно писмо, облепено с шарени марки. Получихме го отворено, мама и тате го четоха тайно, мама плака. Така разбрах и за нейния брат, който още през 70-те бе избягал от България и бе стигнал чак до Лос Анджелис. Не бях чувал нищо за него до момента, докато не дойде този плик в кутията ни.

После разбрах, че вуйчо ми работи в автомобилен завод, има един син на име Петър. Отговорихме, съвсем телеграфно. Не знаехме какво да пишем, да не се издъним в нещо.

Отговор не дойде, но след месец те позвъниха по телефона. Беше посред нощ, майка плачеше и само слушаше. Дадоха ми и на мен да говоря, а аз съненото хлапе не можах да кажа нищо друго освен "Ало". Не бях добре с езиците, освен някакъв лош немски. Весел глас ми каза "Ай ем Пииита от Калфоня", което аз тогава въобще не проумях какво означаваше. Гласът говореше, а аз само повтарях "да" и "по-бавно, бате, по-бавно" сякаш нещо щях да проумея. Чух няколко пъти "Пииита от Калфоня" и това ми се наби в мозъка.Минаха много месеци без никакъв сигнал от вуйчо ми и Пииита.

В началото на пролетта пристигна малък колет, който беше пътувал почти 8 месеца до дома ни. Тоест, 1 месец бе пътувал от от САЩ до България и след това 7 месеца бе стоял в София, отварян, разравян на няколко пъти. Снопче пощенски картички и една дънкова риза, която ми беше малка.

Не можете да си представите емоцията от тази риза, истинска американска дънкова риза. За да мога да я нося, скъсах ръкавите. По-скоро ми стоеше като потник, но се бях научил да свалям мацките. Вървя с впитата риза със скъсаните и вече разръфани ръкави, нося няколко картички и бавно казвам "Ай ем Гошо от Калфоня", на което никоя жена не издържаше.

Така и така не научих нищо съществено за Петър от Калифорния. В детските ми мисли той беше каубоец, който има ферма и оръжие. Вероятно той работеше някъде в завода на вуйчо, а може би и беше сервитьор като мен. Изминаха години.

Използвам тази трибуна, за да попитам всички - познавате ли моя братовчед Петър от Калифорния? И ако го познавате, кажете му да се свърже с мен.

Още от историите на сервитьорът Гошо ТУК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Появи ми се Исус и ми се скара, че надписвам сметките

Покрай умората в работата се запалих по комара. Достатъчно много, за да висна с пари на всички. Признавам си, започнах да правя най-простото - да надписвам сметките.Не ги надписвах на всички, имах правила, на семейства никога, но на пияни компании - винаги. Глоба за това, че ги търпя.

Мъчеше ме съвестта, защото аз не съм възпитан така. Вечерт трудно заспивах, съвестта ме мъчеше. Взех и да пия по 100 грама ракия преди лягане, за да дам почивка на всичко това, което ме мъчеше.

Една вечер бях много уморен, ударих дежурната водна чаша с ракия и тъкмо взех да затварям очи, в ушите ми се чу музика. Такава лека и мелодична и пред очите ми изплува един мъж, заедно с две летящи деца. Свикнал съм да разсъждавам много трезво, мъжът ми запририлича много на Том Круз, но леко по-напълнял и с дълга коса. Може би беше моят братовчед "Пииита от Калфоня", с когото се бях чувал само един път. Така сигурно изглеждаше, с бяла дънкова риза, леко коремче, бели дънки и сандали. Сигурно халюцинирах, но усещах миризма на скъп парфюм. Мъжът отвори уста и още щом го чух, изтръпнах.

"Гошка, ние с теб имаме разговор! Наблюдавам те отгоре, виждам, много играе този химикал, много бърка сметките."

(Гошка ми викаше само тате, при това когато съм се издънил с нещо жестоко, както оня път като обрахме луканките на шефа на милицията и жена му по гащи ни гони)

Чак сега разбрах, че това е Исус - божият син! Само той знаеше как да подходи към мен така, че хем да изтръпна, хем да изпадна в благовение. Никога не го бях виждал, но той беше много модерен с тези бели дънки и сандалите на бос крак. Истински господин!

"Гошка, няма да говоря много. Видя ли те още един път да надпишеш сметка, повече няма да говоря и те давам на Него"

Посочи ми с ръка един брадат и ухилен дребен човек, който много ми напомняше на председателя на СДС-то, който обра членския внос и други пари и избяга в Гърция още 1990. Дяволът (явно беше той)ми помаха подканващо.

"Гошка, ти си роден за велики дела. Ще се срещнеш с лидерите на епохата (прав беше, разказах ви за Живков , Тръмп, Путин,) ще помогнеш на всеки. Само моето момче, не кради от хората. Ако не ми беше много интересен и малко да те съжалявах, досега да съм взел други мерки. Стига толкова, че утре си на работа. Ще те гледам отгоре!"

Събудих се и разбрах, че имам божие послание пред мен и не трябва да го разочаровам. Вярващ съм, въпреки това, че считам Ленин и Живков за равни на Исус, защото и тримата са били за това хората по света да са добре. От този ден станах такъв, какъвто ме познавате - разчитам само на бакшиш и заплата. Не посягам да надпиша и стотинка, защото оня брадатия дявол ми е много страшен. Казваха, че го видели в София, бил добре, ама аз на клюки не вярвам.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Черноморски блус за четирима или как мутрите ни взеха хотела

Татко ме чакаше на вратата и силно развълнуван се опитваше да ми каже нещо, размахвайки лист хартия във въздуха. Инстинктивно се свих, още помнех какъв шамар ми беше завъртял, когато ме бяха хванали да обирам касетофонче от колата на единствените чужденци, объркали се да дойдат в града ни през 1986. 

Но тук случаят беше друг, прегръщаше ме и ми тикаше ръждива връзка с ключове в ръцете. На татко се бяха паднали половината бунгала от почивната база на завода в Обзор. В него бяха ключовете, беше късен април. На другата сутрин той, аз, мама и моето гадже (една приятелка от Враца) се натоварихме на москвича и тръгнахме да видим къде ни е късметът.

Огромна борова гора, 16 бунгала, две от които шефските, зала за стол, барче, кухня, а на 100 метра - пустинен морски бряг с мек пясък.

Видяхме го и разбрахме, че това ни е късметът. Татко плачеше на връщане, мама и тя. Взехме заеми и се върнахме, за да вкараме бунгалата в ред. Врати, прозорци, легла - оправихме всичко. Водата течеше по тръбите, никой не я беше спирал. Тате се позавъртя в едни храсти, не разбрах какво направи, но целият лагер светна. В столовата сложихме един съветски Електрон и чудо, той тръгна.

Не закъсняха и гостите. И като се започна - всяка сутрин на пътя чакаме да минат коли с табели, остават за по няколко дни. Условията са лоши, но бяхме евтини, а природата беше страхотна, а морето - близо. Усетихме се да накупим вафли, консерви, хляб, да храним в стола. Дори вечер пускахме телевизора за гостите. Никой не ни притесняваше. Юли месец дойде колега на тати от завода, който беше взел другите 8 бунгала. Тате му даде парите изкарани до момента, обеща му и още след края на сезона. Написаха на хартийката, че колегата ги подарява на тате, той му даде и ключовете. Удвоихме бизнеса. Септември завършихме с една торба с пари. Тате си беше купил бермудки, хавайска риза и едно радио на батерии и по цял ден обикаляше важно бунгалата, за да наглежда. Покрихме москвича с покривало, татко важно паркира един стар мерцедес, вървеше подмяна на автопарка. Дори мама смени своите дълги поли с едни цветни бермудки и джапанки. Те бяха селски хора, трудно свикваха с новото.

Първата седмица на октомври туристите изчезнаха, а ние цяла седмица изкарахме в комплекса, за да ремонтираме, поправяме, зазимяваме. Накупихме евтини одеала, кревати, огледала, предплатихме за боядисване и освежаване в ранна пролет. Бяхме готови да се върнем с мерцедеса в родния град и да разкажем на всички колко сме спечелили от късмета на тате.

Гоше, Гоше, ти и късмет. Една сутрин намерих между бараките да пълзи един човек със сиви панталони, вратовръзка, който мереше и записваше нещо. Помислих го, че не е добре нещо и го помолих да си тръгне. Той ни попита кои сме, аз го смъмрих и го изгоних. В ранния следобед той се върна, оказа се, че бил от общината. От този ден намразих всички държавни служители. За половин час през нашия скромен лагер се изсипаха 3 полицейски коли, енергото, водоснабдяване, не помня още кой. Тате размахваше хартиите и страшно крещеше. Чак сега бяхме разбрали, че татко и колегата му са получили...бараките, но не и земята под тях. И ако към тях претенции нямат никакви от страна на новите собственици, дължим наем за използването на земята. Енергото използваха момента, за да попитат за кабела. Тате го беше забравил вързан. Водоснабдяване ни набутаха една огромна сметка. Цяла вечер отговаряхме на въпроси, аз изядох и няколко шамара от мутрите, които собственикът беше довел да ни гонят. На сутринта ни пуснаха да си идем, като ни задържаха и колата. Тате извади от покривалото москвича, в него имаше 8 огледала, с тях си тръгнахме. В града ни бяха организирали цяло посрещане, за да видят мерцедеса. Ние се върнахме със старата кола, тъжни и смачкани.

Подарихме по едно огледало на най-близките, оставихме едно и за у дома. Гаджето ми не можа да преживее всичко. Още на Пловдив слезе, каза ми, че винаги е подозирала, че лошият ми късмет е изключително силен, но не е предполагала, че ще се предаде и на нея.  Взе ми 50 лв в заем и се качи на автобуса за София. Повече не я видях.

Тук таме още приятели ме бъзикат да ги водя на хотела в Обрзор, а аз стискам зъби. Ако Тодор Живков още управляваше България, щях да пиша до него. Но сега нямам на кого и да се оплача.

Още от историите на Сервитьорът Гошо вижте ТУК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Дядо хранеше комунистите, а аз капиталистите - историята на моя род

Много често ме бъзикат за историята на рода ми. Какви сме били, какво сме правили. Особено ако пили една ракия в повече, младите не се спират.

Дядо ми бил келнер в бистрото в нашия малък град. Преди 9 септември градът бил малък, само с едно бистро. Дошли при него нелегалните, Митко, това, онова...помагай! Гладни сме. И дядо Димитър почнал да краде от бистрото, за да храни нелегалните и партизаните. Било гладно време, а вечер дядо излизал с голяма торба - наденица, готвено, хляб и всичкото на другарите. Хванал го собственикът, бил го голям бой и го вкарал в затвора като крадец. Как да каже дядо, че за партизаните давал, от затвор на смърт отивал?

Малко след 9 септември излязал дядо, потърсил нелегалните, за да изчисти името си. Всички се правили, че не го познават. За дядо това било страшен удар, но продължил по своя път. В началото на 60-те отворили едната от двете големи фабрики и дядо станал там работник в стола. Продължавал да бъде много добър и да изнася храна, за да храни гладните. В това той намирал истината за комунизма. За негов късмет, баща ми бил инженер там, а после бавно се издигнал до директор. Татко все го прикривал и плащал за разминаването по ревизиите, защото знаел - дядо е комунист, но от истинските.

Ето ме и мен, Гошо. Вече съм на 50 и нагоре. От дядо и татко знам кои са най-великите хора на света - Ленин и  Тодор Живков. Ленин - защото дал насоката на един по-добър свят, а Живков - защото спаси България от глад и мизерия. Сега мога да добавя и Тръмп и Путин, които мога да нарека мои приятели! (линкове към статиите)

Храня и поя всеки ден капиталистите, които ядат и пият по кръчмите. Нормално е, не ме е срам, защото срамен труд няма. Вярвам, че народните изедници рано или късно ще отворят очи и ще разберат, че са в грешка. До този момент - нямам против да нахраня беден или гладен, както е правил дядо, баща ми и вярвам, всички от рода ни!

Добявям към важните хора за мен и Исус, който един път ми се е появявал, за да ми се скара, но това е друга история.

Още от историите на Сервитьорът Гошо ТУК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Спасих кариерата на Доналд Тръмп с една солница и бърза реакция

В началото на новия век се оказах сервитьор в един етноресторант в голям бизнес център в Париж. Това начинание беше импровизация, както всичко в моя живот - приятел на приятел вика, че негов познат имал такъв ресторант, искал да го развива. Но бил в Париж. И ето ме, вече на почти 38, в нова страна, почвам да уча френски и заедно с това всеки ден до 23 часа обслужвам клиенти. Ресторантът предлагаше една смесица от балканска кухня, която беше интересна за посетителите на центъра. Стандартните неща, но тройно по-скъпо. Това беше добра рецепта за онези години. Имахме много посетители, защото там редовно се случваха големи събития.

Един следобед в ресторанта влезе властен мъжага с огромна усмивка, придружен от много красива дама. След тях се изсипаха 6 човека охрана, всеки с размерите на секция.

Разбрахме, че това е прочутият милиардер Доналд Тръмп, който вечерта щял да изнася лекция в една от залите. Дошъл при нас да опита балканска кухня, не бил ял такава. И да убие няколко часа. Тръмп прокара пръст по менюто и ми предложи аз да избера. Сервирах му таратор, мусака, препечени питки и едни много сладки люти чушки в доматен сос. Мелания поиска само салата, а охраната се отпусна с доста по-сериозно похапване.

Докато ги обслужа, на няколко пъти минах покрай Тръмп, той ядеше и се усмихваше, явно много му харесваше и мусаката и таратора. Викаше ми YES и сочеше ястията. Накрая взе да топи с питката в соса и да яде. Много му беше сладко.

И тук се случи инцидентът. Успя да си накапе вратовръзката със соса. Всички изтръпнаха, защото лекцията започваше след час. Тръмп се нацупи, но аз съм стар ресторантски лъв. Казах "Айн момент, бите" (от адреналин бях забравил и всичко на френски, само това се сетих от училището - немски). Охраната ме разбра горе-долу, а аз внимателно поръсих вратовръзката със сол и започнах да търкам. За няколко минути по скъпата вратовръзка нямаше нито следа, а Тръмп ме гледаше учудено и с възторг. От стрес тепърва почваха да ми избиват капки по челото, бъдещият президент на САЩ каза нещо, охраната му ми стисна ръката и ми даде 100 долара бакшиш. После колегите коментираха, че вратовръзката му е струвала поне 20 000 долара.

Тръмп изнесе своята реч с много овации, тя беше началото на неговата звездна политическа кариера. Аз стоях с менюто на входа на ресторанта и се усещах част от неговия успех. Тръмп - истински радетел за добруването на американския народ!

Снимка:Facebook / British Vogue

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Събрах Тодор Живков и Бойко Борисов на една маса

В нашия малък град нямахме много VIP гости, а когато все пак идваха, все ги водеха в нашия ресторант. Не вечер, когато се извиваха хора и димеше скарата, а през деня. Има посещения, които никога няма да забравя. Едно от тях е срещата ми с Тодор Живков и Бойко Борисов, които стояха на една маса и аз ги обслужвах.

Собственикът бе научил, че на другия ден през града ще мине бившият Първи, беше и сигурен, че ще се отбият и при нас за обяд. Излишно беше да кажа, че всичко в кухнята лъщеше, готвачът беше на линия. Нищо общо със сегашните ресторанти, дори и в големите градове.

В 12 пред ресторанта спря полицейска кола. Преупредиха ни, че през ресторанта ще мине Тодор Живков, да запазим маса на сянка, далеч от хората. Около 14 часа ресторантът се беше поизпразнил, на най-хубавата маса под сянката на лозите стоеше надписа RESERVE. Първо влезе Бойко, огледа, кимна към нас за масата, след това бавно влезе и Тодор Живков, бавно куцукайки, подкрепян от едно момче от охраната.

Седна и започна да се оглежда.

Много мога да кажа за другаря Тодор Живков. За хората от моето поколение, той беше водач на една велика държава. Годините си бяха казали своето, той вече не беше държавен ръководител, но в него още я имаше осанката на Първия.

На мен се падна да ги обслужвам. Салата от краставици и топка катък за другаря Живков, скара с питки за Бойко Борисов и мусака за втория човек от охраната.

Поднасях им ястията, а Тодор Живков се разсмя

"Как е хубава тази мусака, аз преди много обичах, но сега не мога. На младите оставям мръвката!"

После се обърна към Бойко:

"Да нахраним и момчетата, които са на пост. Милиционерите не трябва да стоят гладни, дори и заради Тодор Живков!"

Полицаите в колата получиха по една питка с две кюфтета вътре и гарнитура. Влязаха вътре и искрено благодариха. През ресторанта се събираше вече малка тълпа от хора, които искаха да се докоснат до Първия, да му кажат своите болки. Заради тях беше и охраната, никой не му мислеше лошото, напротив, обичаха го! 

Тодор Живков ме попита за чаша чай. Попита ме за предприятията, за бившите им ръководители, мрачна сянка премина през лицето му, когато му разказах за безстопанствеността, за бедните хора, за разградените дворове. 

"Момче, ние нямаше никога да допуснем това!"

Точен като швейцарски часовник, Бойко видя, че е минал един час, изправи се, помогна на другаря Живков да стигне до колата. Преведе го през тълпата, върна се, плати и остави бакшиш. Тодор Живков бил много доволен, харесала му нашата простичка салата с домашни краставивици и катък, направен на планински въздух.

Чуха се сирени и кортежът бавно тръгна към София. Много неща могат да бъдат казани и за Тодор Живков и за Бойко Борисов, но за мен те са двама от ръководителите на България, които имаха смелостта да водят страната напред! При това, с човешко отношение и топла усмивка. 

*Използвана е илюстративна снимка от сайта 168chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Как ме измамиха с 1000 долара в с. Дълги дел през 90-те

Предаден от приятел за една вечер! Бях се върнал вече от Русия, с някой лев в джоба и с голямо желание да стана богат. Така ми бяха повлияли необятните руски простори, че исках във всичко да се намеся и където дръпна, лев да пада. 

Реших да стана собственик на ресторант, като търсех дълго време подходящо място за това. Сметката ми беше проста, ядене, пиене, музика, стаи за почивка. Хем да е евтино, хем да има оборот. По-закътано, на въздух. Приятели ми похвалиха една гостилница в село Дълги дел, близо до границата. Отивам да крада идеи.

Влюбих се в селото, спокойно, разкошна природа, близо до града. Гостилницата пълна с хора, ядат и ушите им плющят. Всичко наредено както трябва, собственичката Десислава лично готви. Тръгнала си от София, наляла някой лев, двор огромен и пълен с маси. Всичко идва от градината, пържени картофи да ти изпържи, така вкусни, че се топят в устата. И хубаво сервирани  Отпред паркирани коли с различни номера, от София, Пловдив. Планирала и къща за гости да отвори. Напуснала сериозен бизнес в рекламата, за да печели повече и на спокойствие.

Викам си - ето, разработен пазар, да се намеся и аз. Чистият въздух ми отвори една глътка. Пия и мечтая и си правя едни сметки. До мен седна човек, той също пийнал. Казахме си по едно наздраве, второ, трето, гостилницата затвори вече. Той Гошо и аз Гошо, как се намерихме. От селото бил, искал да остане там, било много хубаво.

Разказвам му и аз за моите идеи, той вика - Адаш, имам за теб точното място - стария стол на ТКЗС-то. Огромен, лесно ще ремонтираш, отгоре има стаи - канцеларии, за гости е страхотен. Няма нужда от ремонт, само малко освежаване. И тъкмо сега го продават. Купи го и ме вземи на работа. Цяла вечер изкарахме в разговори за този стол, колко хубав и голям бил, чист, почти не използван. И Гошето щял да помага с всичко. Ходихме в тъмното да го гледаме, много ми хареса. 

Почти не спах от емоции, викам си - каквото ми е донесла съдбата и късмета в този живот, никой не може да ми го отнеме.

На сутринта си хванах рейса, с уговорката, че ще се върна с 1000 долара в брой, за да взема този стол под наем за 10 години напред. Намерих бригада да го ремонтира, търся персонал, дори не съм го видял на светло. В уречения ден ме чака Гошето на спирката, вика ме настрани и тихо шепне - ще го вземем за по-евтино. Дай да вляза първи при шефа на кооператива, да му дам парите, а ти после влез и само подпиши. И стоя пред канцеларията, стоя, никой не излиза. Чукнах, една жена ме гледа учудено.

Къде е Гошето? Кое Гоше, пита ме учудено тя. Той влезе преди час...

Ааа, Митко ли, той влезе до тоалетната и излезе от другата страна.

Ами къде е шефът на кооператива?

Тя много учудена: Че него го няма тук, в София е от 3 дни.

Полиция, разправии. Гошето (известен иначе като Митко) се оказа пияницата на селото, който ме беше измамил плоско. Хванаха го, когато вече почти всичко беше втечнил в ракия и оправяне на стари борчове. Простих му. 

Аз съм сервитьор, много съм видял в живота, не съм вярващ, но познавам знаците на съдбата. Не е за мен явно този бизнес, изгладих си панталоните, бялата риза и веднага почнах работа в едно ресторантче в Пловдив. Късметът ми провървя. Не беше за мен да ставам собственик. Близо до хората ми е по-добре.

Вижте още:

Сервитьорът Гошо разказва: Злати - неземно красивият манекен на модна къща Валентина

Спомените на сервитьора Георги:Владимир Путин - Обичам България и как КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Злати - неземно красивият манекен на модна къща Валентина

Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време, в което всички се разпиляхме по света. Работех си в оня ресторант, за който ви бях разказвал преди , правех пари, при това много. Вече ми бяха поверили по-отговорните задачи, като сервитьор със стаж. Какъв стаж, нямах и 24 години, но имах самочувствието на видял всичко.

Той идваше вечер, винаги стоеше сам, пиеше малка мастика със салата от маслини, поръсени с лимон. Правехме я за него специално. Винаги плащаше с 5 лева и ми казваше да си запазя рестото. Мъж без възраст, облечен и изпънат като по конец. Не знаех къде работи, нито пък нищо за него, освен името му - Злати (името е променено по молба на редактора). Мълчеше и зяпаше празно танцуващите хора, сякаш някаква голяма болка имаше в душата.

Собственикът се разприказва един път. Злати бил един от известните хора в града ни през 70-те години на 20 век. Красиво момче, като икона, всички ученички били влюбени в него. Той завършил училище и отишъл да учи в София. Специалност "математика", дори завършил. Там го открили и в модна къща "Валентина", станал звезда на всички модни ревюта на мъжка мода. Висок, с леко по-дълга русолява коса, хладен и неземно красив. Присъствал във всички каталози, бил на изложенията, жените умирали по него. Всички магазини в малкото градче имали изрязани негови снимки от списанията, залепени от влюбените магазинерки. Като се връщал у дома, пред къщата им дебнели полудели ученички. Мълвата вървяла, че е нещастно влюбен в красива софиянка от елита. Така мислели всички.

При едно от неговите пътувания в чужбина, в Австрия, охраната на хотела го хванала в стаята с лейтенанта от ДС, който следял тази група и пътувал с нея. Това за Австрия не било кой знае какво, извинили се, но партийният отговорник на модна къща "Валентина" веднага научил и вдигнал огромен скандал. Оказало се, че от години двамата млади мъже живеят заедно, на семейни начала, неподозирано за всички. Това обяснявало и непристъпността на Злати, поне що се отнася до жените.

Ръководството преценило, че такъв модел не им трябва и го уволнили. Дисциплинарното уволнение на моя съгражданин му затворило вратите за всякаква работа, освен дребен чиновник в статистиката в нашето малко градче. Жените го отбягвали, защото знаели, че сърцето му е другаде. Злати мълчал, непрекъснато, стоял сам в стаята си. Майка му и баща му починали, той сам живеел в огромната им къща, винаги добре облечен, стилен и някъде в друго време.

Казват, че лейтенанта от ДС го пратили на границата и го убили, уж в опит за бягство. Така поне разправяха хората.

Един ден Злати дойде, поръча си обичайното, но вместо 5 лв ми остави 2 банкноти по 5 лв. 

"Моето момче, този свят не е за живеене!Много страдах. Плащам си и за утре, да ми наредиш масата!"

На другия ден той не дойде, починал от инфаркт в неговата стаичка. Наредих му масата, както обичаше. И все усещах, че като минавам покрай нея, чувам гласа му.

"Много страдах моето момче, много!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ