Да си спомним за Величка (Вела) Пеева- партизанката, загинала геройски в сражение с жандармерията на 3 май месеци преди да дойде свободата. Вечна й памет!
На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 – 70 партизани, извърши нападение над горското селище „Кьошка“, за да унищожи голямата дъскорезна фабрика, изработваща конструкции за инженерни съоръжения за немците на Източния фронт. Бе най-дръзката дотогава партизанска акция в страната. Самата власт я прецени като начало на нов етап в действията ни. След нас тръгнаха големи потери. Два дни след провеждането й нашата чета – Чепинската, – която трябваше да се върне в района си за действия, попадна на силна засада. Беше тъмна нощ, над главите ни изсъскаха полицейски ракети, затракаха картечница и автомати. Дадохме само една жертва, но последиците се оказаха твърде тежки поради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това беше отмъщението на властите за нападението ни срещу „Кьошка“, предизвикало тревога дори в двореца. На 26 май 1943 г. Богдан Филов е записал в личния си дневник: „От 6 до 7 1/2 при царя на „Московска“. Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата.“
През есента на 1943 г. отрядът наброяваше над 250 човека. Щабът му вече бе слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му привлякоха и Вела, а по-късно и мен. Действията ни бяха обхванали огромния райони от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият размах на партизанското движение в Пловдивска област (не само в Родопите, но и в Средногорието) беше отбелязан от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.
По-късно през зимата на 1944 г. е драмата на отряда „Антон Иванов“. Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи вой, който замира в нощта като плач, и неистов вятър, надигнал се от снежните била…
Не съм пряк участник в тези събития, но вестите за тях, объркани, но все по-тревожни, стигаха и до нас, чепинските партизани.
През есента на 1981 г. случаят ме срещна с гостуващия в родния ми Велинград световноизвестен диригент Херберт фон Караян и неговата съпруга. Дошъл беше в балнеоложката база на Държавния съвет с доцент сега професор Шойлев да лекува дископатия и някакво друго страдание. Отново се оказахме заедно на устроената прощална вечеря преди заминаването му от страната в ресторант “ Панорама“ на хотел „Ню Отани“. В естественото си желание да бъдат внимателни домакинът на вечерята проф. Милчо Брайнов, зам.-председател на Комитета за култура, и именитата ни актриса Ванча Дойчева непрекъснато насочваха разговора към голямото творчество на госта и последните му изяви по световните сцени. Съпругата на Караян до този момент слабо участваше в разговора, но като стана дума за изострянето на противоборството между Изтока и Запада, тя изведнъж изрече:
– Ненавиждам войната! Ненавиждам я!
Мислех да й кажа, че и военните ненавиждаме войната, но преди да го сторя, тя продължи.
– Когато хитлеристите нахлуха в родния ми Бретан, бях дете. Но помня и никога няма да забравя как с шмайзери на гърдите те отмъкнаха бащите ни в плен, а някои на разстрел…
Ето каква била причината за емоционалната й реакция срещу войната! Не бях толкова несъобразителен, че да си позволя да запитам не е ли бил и нейният баща сред отведените на разстрел, а междувременно Караян заговори за старата каменна църква в Батак, а и за музея на съпротивата.
– Това, което видях там, е покъртително… Но не се ли митологизират събитията?
Казаха ми, че в Батак преди да тръгне за Велинград, той за минута-две се спрял пред църквата и възкликнал: „Скръбно, но величествено!“
– Няма нищо измислено – отвърнах аз.
– Може ли това да се каже и за Вела Пеева? Наистина ли тя е била такава личност?
Беше вече посетил и родния й дом, превърнат в музей. Отговорих му утвърдително.
– Девойка само на 22 години и такъв подвиг! Невероятно!
Задавам си въпроса имах ли основание да потвърдя, при това така категорично, истинността за събитията, които му бяха направили толкова силно впечатление? Да, разбира се…
През последните дни на март аз и Вела Пеева, заедно със Стойо Калпазанов и Иван Пандев – наскоро станали партизани, тръгнахме към Лъджене и Каменица за срещи с наши другари и поддръжници. Трябваше не само да изясним какво ставаше по селата след големите арести, но и да приберем в четата четирима партизани начело с Никола Божанов, които от доста време се намираха в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат при нас, защото в тяхно отсъствие бяхме сменили лагера си.…Денят на 26 март беше ясен, слънчев – първият истински хубав ден на ранната пролет. На залез групата ни се раздели: аз и Иван Пандев останахме край Лъджене, а Вела и Стойо тръгнаха към гората над учителския санаториум, където трябваше да се състои срещата с групата на Божанов.Вечерта от насрочените с лъдженските ни поддръжници две срещи се състоя само едната, другата се провали. Причината разбрахме от дошлия при нас младеж. Оказа се, че предишната нощ Вела и аз сме били предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела, които ни попречиха да се видим с нея. Тя беше женена в Лъджене и Вела много държеше да се срещнем.
На сутринта, когато с Иван Пандев се връщахме към лагера на четата, разположен на южния склон на Чадъра, вятърът донесе до нас ехото от картечна пушечна стрелба и от трясъка на бомби. Водеше се бой, но къде, не можеше да се разбере. Всички в лагера бяха не по-малко от нас разтревожени. Едва изчаках да мръкне и с Димитър Сеизов, един от най-опитните партизани, се спуснахме към дъскорезната в Сухата лъка и се свързахме с куриера ни Делчо Ганчев. Заръчахме му да иде в Лъджене и да проучи къде и каква беше тая луда стрелба сутринта. Какво се бе случило, разбрахме след няколко дена.
…На 27 март Вела и Стойо осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябваше да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказа се, че и едните и другите са били в този район, но на различни места и затова не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната дружина. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.
Вела и Стойо бяха въоръжени само с по един пистолет. Без да подозират опасността, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели куршуми.
– Никита! Никита! Насам! – извикала Вела.
Спуснали се по падината. Срещу тях открила огън картечница. Вела свила вляво и започнала да стреля с пистолет срещу преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по склона, но в този момент до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да дойде на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.
Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, жени и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял окървавен кичур коса…
Немалко вече бяхме преживели, какви ли не беди ни сполетяваха и понеже вече беше дошла пролетта (макар и само астрономически), мислехме, че не е останало нещо, което може да ни накара да проплачем. Но когато Делчо Ганчев ни съобщи за залавянето на Стойо и за раняването на Вела – проплакахме.
Толкова бяхме смазани от мъка за Стойо, че не помислихме веднага за себе си. Но трябваше – от залавянето му беше изтекла цяла седмица, а четата продължаваше да се намира на същия, известен му Марта бивак. Издържал ли е на мъченията през дългите дни и нощи, изтекли от залавянето му насетне, и ще издържи ли поне още няколко дни, за да ни даде възможност да напуснем този район и да скрием следите си нейде из припеците край Абланица? Какво ще е станало с Вела? Къде е? Въпросите бяха страшни, защото нямаше кой да отговори. Същата нощ зарязахме лагера, нарамихме сиромашкия си багаж и тръгнахме да търсим по-безопасно място.
…Тридесет и седем дни Вела изкара сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство, тя няколко пъти беше успявала да стигне до домове на верни ятаци, търсила връзка с нас, търсехме я и ние, но десетки хора бяха арестувани, а други до смърт изплашени и не успяхме да предотвратим бедата.
Спомням си думите на Херберт фон Караян за нея. Те бяха не израз на съмнение в достоверността на видяното и чутото за саможертвата й, а по-скоро удивление. Ако би било възможно тези 37 дни да бъдат възстановени един по един, час по час и да бъдат заснети върху филмова лента, те наистина биха били повече от покъртителни…
В самото начало на май времето застудя и отново запрехвърча сняг. За няколко дена гората посърна. Покаралите листа на букака се нагърчиха като попарени, завехнаха. Умълчаха се и птиците.
На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започнала необичайна суетня. Шофьорите се завъртели около камионите. Жандармеристите се трупали на групички и шушукали.
След полунощ камионите се изнизали в две посоки: едните през Каменица за Елин връх, а другите – по шосето за Юндола. „…Акцията започна в 3,30 часа – докладва майор Иванов в рапорт до командира на 2-ра дивизия. – В 9 часа ротите от Арапчал се спуснаха надолу да претърсват местността, тъй като в същата нелегалните от Лъджене и Каменица често нощуват…“
Една от колоните водел предателят Иван Божков – горски стражар от Каменица. Той случайно открил следите на Вела по току-що паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Божков насочил жандармеристите към Бялата скала.
“ …От скалата излиза нелегалната Величка Пейо Пеева с пистолет в ръка и започва да стреля – продължава рапорта си командирът на ловната дружина. – За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една малка долчинка и продължила да стреля… “
Разказват, че Вела водила бой, докато имала патрони. Последния оставила за себе си. Други твърдят, че загинала от вражи куршум. Има ли значение, как точно е било – загина като героиня.
Командирът на ловната дружина напуснал командното си място и отишъл при Бялата скала. Заповядал да донесат главата й в щаба!
Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и баща й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, но не искали да повярват, докато някакъв офицер не влязъл в двора им и не казал:
– Днес убихме една от дъщерите ви…
Велината майка се строполила в безсъзнание, а баща й излязъл разплакан навън. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влязъл в училището. Там се бе разположел щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, за да я погребе, но му казали:
– Сега мисли за своята!
Смутно, ужасно време! Съсипани от скръб бащи и майки… Главите на децата им – окървавени в Лъджене, телата им – в снега на Бялата скала! А над тях – свирепо чугунено небе, Арапчал, обвит в буреносни мъгли, и една тиха долина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от ужас, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.
23:48:00
