22:00:00
Симо Соколов е роден през 1848 г. в село Грознатовци, (днес в Западните покрайнини, Сърбия). Той е внук на войводата Христо Плаката. Десетгодишен, напуска родното си село и заминава за Сърбия. Учи в град Топола, където баща му и чичовците му работят като зидари, а от 1865 г. учи в гимназия в Белград. През 1870-1871 г. постъпва в богословско училище. През 1875-а продължава обучението си в Историко-филологическия факултет на Белградската велика школа.
Повлиян от революционните идеи на Любен Каравелов, в навечерието на Априлското въстание Соколов влиза във връзка с българските революционни среди в Румъния, както и с революционни дейци в Трънско и Пиротско. Подготвя въстание на българите в тези земи, но не го осъществява, след като сръбското правителство му отказва за момента материална подкрепа. В писмо до съратници в Букурещ пише: „Сега, който е българин и българско име носи, днеска требе да помогне с що може, на издайници и изроди не требе да обръщаме глави.“
В навечерието на Сръбско-турската война от 1876 г. Симо Соколов преминава бърз курс на обучение в белградското военно училище и е препоръчан за офицерски чин. Става един от главните организатори на българските доброволчески отряди. В Зайчар Соколов е избран за войвода на една от четите, съставена от негови земляци от Трънско. През юни и юли 1876 г. той и четниците му се сражават с променлив успех при Раковица, Кадъ Боаз и връх Бабина глава. След поражението си във войната Сърбия разпуска българските доброволци. През пролетта на 1877 г. Соколов организира изпращането им в Плоещ по нареждане на руското командване.
През август 1877 г., след избухването на Руско-турската война, Соколов е изпратен от руснаците в Сърбия, за да убеди княз Милан и правителството на Йован Ристич да обявят война на османците. Той действа като разузнавач, предоставяйки данни на руския генерален щаб за концентрацията и придвижването на османските и сръбските войски по границата в поречието на река Тимок. След освобождаването на Плевен от руските войски на 10 декември 1877 г. Сърбия бявява война на Османската империя. Сръбските войски завземат Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Прокупле, Куршумлия.
Соколов взема участие в превземането на Пирот. Веднага след това с дружина доброволци се отправя към Трън и поема командването на местното население, което вдига въстание против турците. В резултат от действията му през втората половина на декември са освободени Трънският и Брезнишкият край.
В сражение край Власина въстаниците начело със Соколов и Тако Пеев нанасят поражение на башибозуците, след което въстанието се разпростира към Враня, Босилеград и Радомир. Малко по-късно Трън е временно окупиран от сръбски войски. За бойните си заслуги Соколов е отличен от сръбското командване със златен медал и е произведен в чин поручик, но се противопоставя на опитите на сръбското правителство да анексира района.
През януари 1878 г. Соколов заедно с Ильо Марков – Ильо войвода, и други войводи участва в боевете за Кюстендил, приключили с прогонване на турските войски от града. Соколов навлиза с четата си в Македония и оглавява въстаналите българи от селата край Крива Паланка и Куманово.
За няколко месеца между Санстефанския и Берлинския договор ликвидира турската власт навсякъде, с изключение на двата околийски центъра. Принуден е да се оттегли с четата си в свободна България през юни 1878 г.
След Освобождението Симо Соколов се установява в София и става офицер от Българската армия. Достига до чин капитан. След излизането си в запаса е предприемач и адвокат. През 1880 г. е избран за народен представител в Първото Обикновено народно събрание. Подпомага Никола Пашич (с когото са другари от ученическите години) и други сръбски емигранти, които намират убежище в Княжество България след неуспеха на Зайчарската буна срещу крал Милан и неговата проавстрийска политика. По време на Сръбско-българската война от 1885 г. капитан Симо Соколов набира доброволци в София, след което застава начело на доброволчески отряд.
Симо Соколов се жени за словенката Цецилия Халупа, която приема православието. Двамата имат шест деца: Александър, Надежда, Люба, Вера, Ана и Владимир. Най-големият им син учи минно инженерство в Русия и математика в Софийския университет и загива като четник в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
