Дан Колов се среща с майка си след 30 години раздяла

Големият шампион се връща в родното си село, след безброй победи на световният тепих. Българинът с голямо сърце дарява всички спечелени с пот пари за благотворителни каузи в Родината си, включително купувайки първият самолет на пощенската служба.

Спортна кариера:

Започва кариерата си на борец първо в организираните сред работниците борби. Следват победи на турнирите в цирк „Виктория“ от 1914 г., когато директорът на цирка кани хора от публиката да премерят сили на арената със звездата Джеф Лоуренс-Циклопа. Дончо приема предизвикателството и успява да победи 106-килограмовия борец. В двубои успява да победи много от известните по онова време кечисти – Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Ширей, наричан още „Човекът светкавица“, Руди Дусек, Джо Стекър, Стренглър Люис, Джим Браунинг и много други.

Поканен е на турнир в Япония, където паметна остава победата му над Джики Хигън – „Удушвача“ – идола на японската борба, непобеждаван от никого като професионалист. След тази схватка тълпата прави опит да го убие, както и преди срещата му с Джики. На големия турнир по кеч в Париж Дан Колов побеждава наред всички свои противници, вкл. на финала и Анри Деглан – „Човекът с хилядата хватки“, европейски, световен и олимпийски шампион. Тази победа му носи титлата „европейски шампион“ и „диамантен пояс“. Наричат го „Кинг Конг“, „Кралят на кеча“ и „Балканският лъв“.

Участва в мачове в Нова Зеландия, Австралия, Африка и Азия, като постига победи над тибетски майстори, китаеца Уан Фу и редица други. Участва в схватки и в родната България – срещу Реджинал Сики (Абисиния) в София, над Драгичеану (Румъния) в Пловдив, над Сантен (Франция) в Плевен и над някои големи български борци като Тодор Банков (в Стара Загора) и други.

В последната година от живота си, вече много болен, Дан Колов се изправя срещу много по-младия световен шампион Ал Перейра и успява да го победи.

През 2020 г. Дан Колов е включен в Залата на славата на „The Wrestling Observer Newsletter“ в „Class 2020“. В класацията намират място кечисти от последните 160 години. С Дан Колов България се нарежда сред 16 страни (до 2020 г.), които имат представители в авторитетната зала на славата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

11 култови неща от миналото които безвъзвратно изчезнаха от българското черноморие

Всички още помним времената, в които почивката на море беше право и задължение на всеки българин. При това не за един дълъг уикенд или от понеделник до петък, а минимум за две седмици. Тогава избор нямаше и всички пътуваха за родното Черноморие. По-добре устроените в системата стигаха направо до плажа с ладата или москвича. А багажниците, естествено, бяха пълни с домати и дини от село. Средната класа пътуваше с автобуса, а пролетариатът с нощния влак. По правило северняците и голяма част от столичани избираха Варна, а пловдивчани гравитираха към Бургас и южния бряг. От привързаност към годините на детството на много от нас и до днес онази почивка от времето на соца все ни се струва по-хубава от сегашната. Да си спомним за летата от 70-те и 80-те на 20. век по родните плажове с 10 неща, които изчезнаха от Българското Черноморие в годините на прехода: 

1. Малките рибарски кейове 

Тези красиви и несравними пристани оцеляват по чудо и до днес в някой все още оцелели под напора на туристическите гиганти места. В традиционните ни курорти като Несебър, Созопол и Поморие обаче дървените лодки са по-скоро атракция, на която летовниците си правят селфи. В момента целият риболовен флот на България се състои от 3000 плавателни съда, като 90 % от тях са малки лодки с дължина до 10 метра. Разпределени са между Дунав и Черноморието, където обаче стоят на котва в очакване да свърши туристическият сезон и да започне риболовният. На мода в модерните комплекси са пристанищата за яхтите на богатите туристи.

2. Прясната цаца в пликовете кафява хартия

Заедно със старите рибарски лодки от морето по време на сезона изчезнаха и дървените капанчета, които продаваха прясна цаца в кафяви хартиени пликове. И бира, разбира се. Подобни търговски бараки все още съществуват край няколко оцелели места за любителите на палатката до морския бряг. Цаца, естествено, има и днес, но идва по обектите замразена и обикновено я правят много солена.

3. Сергията за вестници

Не намерихме нито една такава в Слънчев бряг това лято. Доставчиците закрили линията, защото е нерентабилна. Повечето гости на апартаментните комплекси тук са чужденци, а българите вече не си търсят вестника. Получават новините директно в собствения си Фейсбук. Преди години семействата се зареждаха за плажа поне с 3 вестника – един ежедневник, един спортен за съпруга и нещо по-шарено и леко за благоверната. Отделно от това комикс или някое списание за детето.

4. Книжарницата  

Ако искате да си купите книга на морето, ще трябва да пътувате специално до Варна, Бургас или поне до някое градче от ранга на Созопол. По другите места за почивка в книжарницата продават само химикалки, флумастери и най-много някоя детска оцветявка.

5. Компактдискът  

Отиде си броени години, след като самият той прати в историята магнитната касета /тя пък от своя страна бе погребала ролката с магнитната лента и грамофонната плоча/. Вече никой не се трупа по сергиите, за да си купи Жан-Мишел Жар, Джордж Майкъл или Марая Кери, защото в нета има всичко. През 90-те години сергиите с компактдискове на морето въртяха огромни обороти, а на опашката се чуваха коментари за заглавията на половин дузина езици. Всичко, естествено, бе контрабанда. Албумите на топ изпълнителите излизаха в Лондон или Ню Йорк, а специални агенти купуваха диска от магазина и още същия ден го изпращаха за България. На следващия ден се печатаха обложките, линиите в Ботевград и Стара Загора тиражираха ментетата и така два дни след излизането му на британския пазар новият албум на Стинг вече се продаваше по сергиите у нас. Сега линиите ги няма, защото музика е навсякъде в нета. Повечето – пак пиратска.

6. Стъклената риба сувенир  

Някога ги имаше във всеки български дом като украса и доказателство, че семейството е било на морето. Бяха сред най-търсените сувенири от плажа заедно с дървените корабчета с термометър и обикновената хартиена картичка. Сега всички те са под заплахата на магнитчетата от китайското карго с изображения на всяко кътче от Българското Черноморие.7. Пясъчните дюни и пейзажът без кран и багер 

Онези възвишения с дълбок, горещ пясък, идеални за морски свалки и вечерно усамотяване на влюбените двойки. Заради реституцията, застрояването на брега и промените в климата сивите стабилизирани северни дюни вече се срещат единствено край Дуранкулашкото езеро. Южните черноморски дюни все още оцеляват под напора на строителството, като се срещат край Камчия, до с. Шкорпиловци, Слънчев бряг, Несебър, между Приморско и Китен, както и до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“, „Каваците“, блатата Алепу, Аркутино и Стамополу. Рядкост по Черноморието е и пейзаж, на който да не се вижда кран, багер или заградено с ламаринени платна място за бъдещ хотел.

8. Плажният фотограф  

Онзи, който правеше моментални снимки и ги копираше с лошо качество на място за клиентите си. Преди него имаше и такива, които изпращаха фотографиите по пощата на адреса на летуващите. Пратката, естествено, се заплащаше отделно. Днес смартфонът изяде бизнеса на добрия стар фотограф.

9. Пионерският лагер 

Някога децата почиваха организирано по 3 пъти в годината – един зимен лагер и два летни – на море и на балкан. Сега старите станции със собствени плажни ивици и вечерните лагерни огньове ги няма, завзети от модерните хотелски комплекси с аниматорите и новите забавления за децата.

10. Старият гларус прихващач 

Онзи знаменит сваляч от времето на соца, който покоряваше чехкините с едно голо тяло и няколко вълшебни думи на международния език на любовта, които отключваха всяко сърце и други неща. Днес на мода са Аlexandro, който кара мерцедеса си с 300 км в час, Фики, Криско или просто Чичко Паричко, натрупал капитали в годините на касовата и масовата приватизация.

11. Корабите – комети 

Пътническите кораби-комети свързваха всички по-големи градове по Черноморието с редовни линии всеки ден. Можеше да се пътува по море от Каварна на север до Созопол на юг.

Може да допълвате...

Източник: Марица.бг 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Полуразрушени къщи и безлюдни блокове, сенки на хора, ръждясали и обрасли детски площадки/Снимки/

Полуразрушени къщи и безлюдни блокове, сенки на хора, ръждясали и обрасли детски площадки. Граничното военно поделение се разпада, както и магазинът. И един антифашистки паметник. Това е останалото след загубения поминък от времето на Социализма, когато хората от местните села са работили в създадените тогава фабрики, имали са училища, кина, общини, болници, пътища и т.н. Даже летище са имали наблизо за всестранни нужди. Това е с. Звздец в Странджа. 

Днес, когато тук вече няма работа, училища и инфраструктура, селото (както повечето в Странджа) прилича на Чернобил, без радиация. Иначе, то се споменава за пръв път през XVII век под името Гьоктепе, като по онова време е важен животновъден център и едно от най-големите села в Странджа. В края на XVIII век и началото на XIX век е неколкократно опожарявано от кърджалии. В началото на XIX век в Гьоктепе е основано първото училище в Странджа, а жители на селото взимат участие в Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Звездец е един от центровете на Преображенското въстание през 1903 г., като решението за началото му е взето в близката местност Петрова нива. За войвода на участъка е избран Киро Узунов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато детето ви си спечели първите пари за сладолед и си го купи само, направете следното:

Преди да има време да оближе сладоледа си, вземете го от него и отхапете 20%;

Докато детето ви гледа учудено, отхапете още 30%;

След това му дайте останалата част от сладоледа и му обяснете, че това прави държавата с всички пари, които някой спечели.

Ако всеки родител направи това, надявам се в страната да порасне поколение от хора, които ще разберат, че държавата няма свои пари - има само пари от данъкоплатци. И че данъкоплатците не само могат, но и трябва да наблюдават как правителствените служители харчат парите им."

Маргарет Тачър

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Жени Живкова: Съветският съюз открадна идеите на дядо ми и ги нарече..

Евгения Живкова е родена на 7 ноември 1965 година в семейството на Любомир Стойчев и Людмила Живкова, дъщеря на Тодор Живков. Завършва Националното експериментално училище през 1983 г., след което продължава образованието си в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност история и втора специалност философия. Дипломира се през 1988 г. и започва работа в Института по култура към Българската академия на науките, специализирайки в областта на Харапската култура.

През 1991 г. създава модна къща „Жени Стил“, а 2 години по-късно прави първото самостоятелно ревю. Оттогава марката се налага с високото си качество и изискан стил, а Жени Живкова печели множество награди и признание за работата си.Два пъти е избирана за народен представител от Парламентарната група на „Коалиция за България“ – през 2001 г. в 39-то Народно събрание и през 2005 г. в 40-то Народно събрание.

Екипът на Vajno.bg се свърза с Жени Живкова, за да си поговорим за минало и настояще. Вижте какво каза тя в изключително интересния разговор:

– Г-жо Живкова, съвсем скоро отбелязвате свой юбилей. Обичате ли да правите лични равносметки? Какво си пожелавате за напред?

– Главното в момента е здравето. Важно е и да се запази бизнесът, защото е много трудно. Това е и една от целите ми в момента.

– Искате ли, примерно, вече да се радвате на внуци? И на какво искате да ги научите и да им разказвате?

– Време е вече, но това зависи от децата и дали са готови. Това е техен избор и аз не ги притискам.

– В момента сте насочила усилията си изцяло към модата. Промени ли се вкусът на българина през последните години и какво започнахме да обличаме повече?

– Наистина стилът на българина се промени към по-добро. Това, което прави впечатление е, че се доверяват все повече на български дрехи, въпреки че пазарът ни е залят от чужди марки. Аз имам предимно наблюдение върху женската мода, но мога да кажа, че и при мъжете има много добри български производители.

– Вие сте историк. Един от най-подготвените хора в България за древната мистичната Харапска цивилизация? Мина ли достатъчно време, за да направите безпристрастен анализ и да кажете кое беше доброто и лошото при социализма? От вашата лична гледна точка, а и като историк.

– Доста време мина. Имаше много положителни неща по време на социализма. Едно от тях е образованието. То беше наистина много добро. Все пак нека кажа, че аз лично не съм привърженик на тезата, че в момента българското образование е лошо. Тук децата придобиват много теоретични знания, което е по-различно от други държави.

Иначе за негативните неща – аз смятам, че фактите се преувеличават. Да, ние бяхме в социалистическия блок и Варшавския договор и трябваше да се съобразяваме с това, но аз познавам много обикновени хора, които пътуваха свободно не само в социалистическите страни. Преди 89-та година имаше някакво равенство, нямаше крайно бедни и просещи хора по улиците, имаше спокойствие в обществото и вяра в бъдещето. Духовността беше на много по-високо ниво, докато сега сме по-несигурни.

– Не смятате ли, че на Вас се пада тежката задача да издадете книга, в която да разкажете детайлно за вашето семейство и ролята му начело на държавата. Това да е един вид помирение с историята. Честно да опишете всичко, дори с риск да развенчаете добри или лоши митове за фамилията ви.

– Питали са ме много хора. Още не ми се пише. Може би някой ден, когато имам повече време и спокойствие. Никога не се знае кога на човек ще му дойде музата за писане.

– Интересно е какво Ви е казвала Баба Ванга за бъдещето на България. Какво ни очаква? А и какво е казвала за миналото. Знаем, че историци са ходили при нея и е казвала, че не оценяваме достатъчно ролята на Аспарух.

– Не, не сме коментирали тази тема. Когато съм ходила, бях по-млада и съм се интересувала от по-лични въпроси. Тя коментираше бъдещето на България с майка ми, но не мога да кажа подробности, защото не ги знам.

– Преди години разкрихте, че Тодор Живков е обмислял да се самоубие, защото е бил обграден от фашисти. Впоследствие обаче оцелява. Има ли други такива малко известни истории, които Ви е разказвал?

– Това го е разказвал и той самият. На първата му среща Ванга е видяла това и му е казала за тази обсада, както и че той е искал да се самоубие. Дядо ми разказа, че този случай не го е знаел никой дотогава.

– Има една изключително интересна среща, която така и не се е осъществила. Дядо Ви е искал да се срещне със Симеон II. Какво искаше да му каже или да си поговорят? Като че ли е знаел, че ще се върне в България, защото някъде бях чел, че искал да му стане съветник.

– През 1991-92 г. дядо ми смяташе, че едно евентуално връщане на Симеон ще бъде полезно за България, защото бяха много размирни времена. По-късно имаше предложение да се срещнат от хора, които познават и двамата. Те приеха, но дядо ми тогава се разболя и срещата не можа да се състои. Беше малко преди да почине.

– Какво искаше да си кажат?

– Просто да се видят като бивш държавен глава с цар на България. Да си говорят за политиката, за бъдещето.

– Като че ли Вие обаче станахте близка с царското семейство. Доня Маргарита е чест гост на ревютата Ви. Какво Ви сближи с тях и не е ли на пръв поглед това едно странно приятелство?

– Още година преди изборите (през 2001 г.) Симеон Сакскобургготски, Доня Маргарита и Калина бяха в „Царска Бистрица“ и тогава ме поканиха на среща. Тогава Бойко Борисов го охраняваше и чрез него се осъществи контактът. Аз приех поканата. Беше много приятна първата ни среща. Цялото им семейство са много широко скроени хора. Тогава той сподели и благодари, че имотът е много добре запазен през всичките тези години. Така се сприятелихме през годините. Когато е в България, Доня Маргарита идва на ревютата ми. Калина ми е идвала на гости. Въобще, ние сме в много добри отношения с тях. След изборите през 2001 г., Доня Маргарита дойде на асамблеята, която аз организирах на монумент „Камбаните“. Преди изборите имах предложение да се присъединя към НДСВ, което ми беше предадено пак чрез Бойко Борисов, но вече бях приела да се включа в листата на „Коалиция за България”. През всичките осем години, докато бях депутат, работихме много добре с колегите от НДСВ.

– Вярно ли е, че са обмисляли кандидатурата Ви и за президент по-късно?

– За президентските избори през 2012 г. имах номинации от партийни организации на БСП, тогава имахме и разговор по този въпрос със Сергей Станишев, но аз отказах. След това разговаряхме да се кандидатирам като вицепрезидент на Ивайло Калфин. Преди това имах предложение за вице на Георги Първанов за втория мандат през 2006 г., но тогава се взе друго решение, въпреки, че след дълго мислене аз се съгласих. Тогава Георги Божинов разговаря с мен. Имах номинации и за вице на Румен Радев.

– Отказала сте 3 пъти. Какво Ви спря тогава?

– Това, което ме е спирало е, че голяма част от живота ми е преминала в президентската институция, като част от семейството на държавен глава, и много добре познавам ограниченията на личната свобода, които налага този пост.

– Най-вероятно и за в бъдеще ще има подобни покани, ще ги откажете ли и тях?

– За в бъдеще не мога да кажа.

– Вече минаха 30 години от паметната 1989 г. Малко хора обаче знаят, че Тодор Живков е искал да подаде оставка, но да запази формално властта като председател на Държавния съвет. Това опит за плавен преход ли беше или сондаж на настроенията в партията и в Съветския съюз?

– Той една година преди това си подаде оставката, но не беше приета от Политбюро, след което имаше намерение да запази само за известно време поста на председател на Държавния съвет. Да се оттегли от партията и през това време да подготви друг, който да стане държавен глава. В крайна сметка настъпиха промените и събитията се развиха по друг начин. На прословутия пленум му благодариха. Дори му бяха обещали, че ще му оставят държавна вила, кола и грижи, каквито се полагат на бивш държавен глава, докато е жив, но впоследствие стана друго.

– Срещате се с Горбачов през 2001 г. Вярно ли е, че той Ви е казал, че Живков е голям държавник и ще остане в историята, та нали той е одобрил преврата срещу него? Да не би да е преосмислил Перестройката?

– Да, Александър Томов тогава беше посредник за тази среща и действително той тогава каза точно това. Не каза в прав текст, че е сгрешил, но може би го е мислил.

– Дядо Ви осъзнаваше ли недъзите на социализма и какво Ви казваше? Какво Ви споделяше за личните си срещи с ръководителите на различните държави? Коя от личностите Ви направи най-голямо впечатление и с какво точно? Имаше ли дневник, в които си пишеше всичко дядо Ви?

– Да, осъзнаваше ги. Той имаше много добри лични отношения с гръцките президенти и министър-председатели – Караманлис и Папандреу, с Жорж Марше, с Брежнев, разбира се, и с много други. Имаха много близки отношения дори и с Хелмут Кол, който го споменава в своите мемоари. Дядо ми нямаше дневник, но имаше много добра памет, която му помогна за написването на мемоарите.

– Доколко Тодор Живков можеше да влияе на съветската политика, която се налагаше и на България.

– През 1983 г., когато Горбачов идва на власт, те се срещат в Москва, след което дядо ми му изпраща писмо, в което посочва точно промените, които трябва да настъпят в социалистическия блок. На практика, Съветският съюз после ги открадна и ги нарече „Перестройка“.

– Т.е. идеята е на Тодор Живков?

– Да, дядо ми искаше да направи много промени в системата, като постепенно да се намалят и много от привилегиите на членовете на Централния комитет на БКП, например. Това, естествено, не се харесваше на тези кръгове. Искаше да се премине и към пазарна икономика още през 1987-88 г., всъщност в началото на 1989 година е приет Указ 56.

– А искал ли е чрез този преход да минем към западната сфера на влияние или се е опитвал да промени по този начин социалистическия блок отвътре?

– Да, искаше да има по-тесни контакти със западните държави. Затова бяхме и в много добри отношения с Германия, с Япония също. На връщане от едно от неговите посещения в Токио, е минал през Москва и се е срещнал с Брежнев. Казал му е, че иска да направи България като Япония в много сфери.

– А дали не се е страхувал, че Съветският съюз ще го възприеме като заплаха и ще го свали от власт?

– Затова трябваше постепенно да се правят тези промени и той ги правеше. Много неща станаха в България. Продавахме стоки в Съветския съюз и другите социалистически страни, бяха ни пълни заводите, хората имаха работа. Дори шиехме много дрехи за износ и същевременно развивахме активна международна дейност с капиталистическите държави, с арабските държави, въобще с целия останал свят.

– Гледали сте разстрела на Чаушеску по телевизията на Коледа през 1989 г. Страхуваше ли се дядо Ви, че ще последва това и в България? Не се ли замислихте в един момент, че ще е по-безопасно за семейството Ви да избягате от България?

– Страхувахме се, но не сме мислили да напускаме държавата. Не вярвахме нашите политици чак до такава степен да стигнат, но те пък направиха други неща. Вкараха дядо ми, Иван Славков и Тодор Славков в затвора, заведоха ни различни дела, обискираха ни няколко пъти.

– Имате архив на майка си. Кои са най-интересните неща в него. Мислите ли да ги публикувате или искате да запазите тази територия лична?

– Биха могли да се публикуват. Има писма от различни държавници, от Светослав Рьорих също. Тя се стараеше да разчупи политическите стереотипи. Идеята за Асамблея – Знаме на мира беше начин да се отвори България за света.

– Бойко Борисов често обвинява комунистите, а в същото време признава, че се е учил от Тодор Живков. Това не е ли странно явление? И какво щеше да каже дядо Ви, ако беше видял, че бодигардът му е министър-председател?

– Той нямаше да има против да е министър-председател, но определено някои изказвания не би ги одобрил. За съжаление, Бойко Борисов си позволява да говори такива неща и то доста често напоследък.

– Странно е как си се учил от Тодор Живков, а сега говориш срещу комунистите.

– Мисля, че трябва да го попитате него. И на мен не ми е приятно да слушам такива неща, особено при положение, че знам отношението му какво е било към дядо ми. Пред него той никога не си е позволявал да изразява подобни мнения.

– Какво мислите за случващото се в страната?

– Ако не беше започнала пандемията, може би пак щеше да има протести. Хората много обедняха. Много фирми са на ръба на оцеляването. Това допълнително подтикна хората да излязат на протести. Положението на икономиката, според мен, въобще не е розово в България.

– Подкрепяте ли протестиращите и смятате ли, че трябва да има предсрочни избори или е по-добре да се изчака до пролетта?

– Не остана много време до пролетта. Моето мнение е, че не е необходимо да се харчат допълнително пари. Така или иначе ще има редовни избори след няколко месеца. Това не го казвам, защото подкрепям ГЕРБ, а по чисто финансови причини. Не виждам какво толкова ще се спечели, ако в момента има парламентарни избори.

– Имате ли мнение и за случващото се в БСП?

– Не ми харесва случващото се в БСП. Винаги съм го казвала, че не трябва БСП да се разцепва и непрекъснато да има отцепили се хора. За съжаление, това започна още от 90-те години с отцепването на Евролевицата. Това е тенденция, която явно продължава.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бягството на Антон и Лидия Машеви 12 дни след сватбата им в Созопол-по море в Турция, а оттам на Запад

 

Това е истински подвиг за времето на СОЦА в НРБ

Рискът е огромен – освен опасността да се удавят нощем в морето, по границите на социалистическото им отечество се стреля на месо, а ако случайно останат живи и ги заловят, ги чакат дълги години затвори и лагери. На всичкото отгоре, за разлика от мъжа си, който е стар морски вълк, Лидия дори не може да плува.“Тръгнах по любов. Бяхме изпълнени с оптимизъм – разказва пред „168 часа“ Лидия Машева, която днес живее във Франция. – Още когато се запознахме, Тони ми каза, че има подобни проекти, защото не вижда никакво бъдеще в България. Първоначалният му план беше да избяга със свой приятел, а после да ме вземат и мен със съдействието на Червения кръст. Но аз му казах категорично –

или идвам с тебе или няма да бъдем заедно“,

обяснява Лидия Машева. – Преди да се оженим, направихме и друг опит: да се запишем на круиз с кораб от Бургас до Истанбул. Проблемът беше, че корабът само минаваше наблизо до Босфора, без да акустира. Затова мислехме, когато наближим да скочим и да доплуваме до брега. Тъй като не мога да плувам, мъжът ми заедно с негов приятел трябваше да ме завърже с едно въже за крака и да ме извлекат на сушата.Чувахме, че много хора са направили така и дори турските рибари ги очаквали, за да им помогнат. Записахме се аз, Тони и приятелят. Но една седмица преди заминаването, едва ли случайно, ни казаха, че кабината на Тони се дублирала с тази на друг човек и така и не отидохме“, споделя Машева.Интересни са мотивите, с които младите хора се хвърлят в рискованата авантюра. По време на бягството тя е ня 21, а той на 28 години.

„Съпругът ми имаше петно в биографията си. Преди 9 септември 1944 г. баща му и чичо му имали малка фабричка за пектин в Пловдив и са набедени за капиталисти – обяснява Машева. – Всъщност не са били богати – имали само един камион. Антон е живял на ул. „Пенчо Славейков“ в София, влиза в академията като балетист, а по-късно започва работа в операта. Майка му беше преподавател в Алианс Франсез. Обичаше музиката и особено рокендрола. Когато ходеха на турнета в чужбина, него не го пускаха никъде, дори до съседна Югославия. Беше пътувал единствено до Москва.“

„Преживял е голям тормоз

Дори по едно време, за да се движи спокойно, е трябвало да носи някакъв инструмент – кирка ли лопата ли, да покаже, че работи за да не го пратят в Белене. Знам, че е бил 15 дни в Белене, но никога не пожела да ми разкаже за това. Аз съм страдала по-малко от режима. Е, поне не повече от всички обикновени хора – когато исках да влеза в университета, имах диплома 5,75 , но тогава се разбра, че 50% от местата са запазени за комунистическите деца. Опитах много неща – медицина, френска филология… Майка ми вдигаше скандали: „Как не можеш да намериш една връзка?!“ Накрая изкарах курс двегодишен по аранжорство – правехме реклами. Пишехме буквите по витрините, плакати – на ръка“, казва тя за повода да напуснат България.

Още по-конкретно е обяснил в дневника си причините за желанието си да напусне страната самият Антон Машев. Сякаш за да не остане и капка съмнение защо бяга, той пише:

„Каква България сме оставили след себе си?

Политика: Зависима напълно от СССР. Най-вярната партия на Русия. Комунистите – продажници-кариеристи управляват страната. Честните комунисти в немилост, в затвор, или убити. Хората стават комунисти за да направят кариера. Общата маса негодува тихо, но без всякаква надежда. Тя няма на кого да се опре. Който не е с комунистите е враг за тях. Към некомунистите за всяка проява, дори от най-невинен характер – терор.

Икономика: Зависима от СССР. Развива се тежка индустрия – военни цели. Хората нямат най-елементарни неща, докато комунистите строят „Кремиковци“, има опашки за найлонови чорапи, вносни картофи и вносни обувки.

Търговия на загуба. Изнасят стоки, губят заради валута. В България хубаво грозде и агнешко няма, изнасят грозде и агнета.

Начело – некадърници – комунисти.

Култура: Социалистическият реализъм – оръдие за комунистическа пропаганда. Истинското изкуство неоценено. Руски филми (непосещаеми), филми от социалистическите страни и съвсем малко западни филми. Никаква западна литература. Модните течения в изкуството – забранени.

Изкуството – в служба на комунизма.Студенти – ДКМС, бригадири, учком. Учебници – почти изцяло пълни с пропаганда на комунизма и Съветския съюз.

Музика: Руска и по-малко западна. „Битълс“, „Ролинг стоунс“ – това е буржоазна, упадъчна, враждебна култура.

Младежта доста знае за Запада. Много младежи мечтаят там да отидат. Където стъпиш, от портрети все те гледат образите на Хрущов, Косигин, Брежнев, Трайков, Живков.

Закони: Угодни за комунистите. Те могат да погазят всякакви наредби, за тях всичко е позволено. Ходят на Запад свободно. Работят там, оттам докарват всичко и след това тръбят, че комунизмът бил рай.

Милиция: Прости селяни, които тормозят; Комунисти – оръдия на властта, дошли от селата в София.

Граници: Пазят се извънредно строго, мрежи, стреля се на месо, непрестанно се модернизират с убийствени устройства.

В селата селяните нямат месо, яйца, плодове. Пишат, за да им изпратят от София. Селяните нямат право да имат дори каруца. Само магарета. Има случаи в селата да ядат магарета.“

Подготовката за бягството, която протича при пълна тайна, също е

изключително трудна.По обясними причини по това време никак не е лесно да се намери дори малка надувна лодка. В магазините подобни „опасни“ стоки не се продават. Шансът идва, когато за кратко Антон работи на рецепцията на хотел в Слънчев бряг. По случайност там гостуват шведски туристи. След като почивката им свършва, Тони успява да спазари от тях така нужната му гумена лодка. В София намира и двигател – източногерманско производство, който с помощта на дъски приспособява за лодката. За да бъдат стабилни и да не увредят гумата, облепват дъските с кожа. Първите проби са на Панчаревското езеро. За съжаление в началото надуваемия съд се върти само в кръг, а заради нуждите на конспирацията е трудно да се консултират със специалист как да стане управляема.

Все пак накрая успяват да намерят решение на проблема

На 7 август вдигат голяма сватба в Созопол. Освен родителите и близките на нея присъстват и приятели французи. Посветените са съвсем тесен кръг, и то в последния момент. Родителите им не знаят – смятат, че по този начин по-лесно ще се отърват от преследване при евентуален техен успех, защото е много по-лесно е да отричаш, когато наистина не знаеш. Последната седмица в България е най-тежка. Младоженците, които са заобиколени от хора във ваканционно настроение и би трябвало да са щастливи и весели, трудно прикриват колко са объркани и нервни. На всичкото отгоре и морето е лошо. Ако вълнението не утихне до два дни, ще трябва да отложат пътуването за дълго, тъй като Луната минава в друга фаза и през нощта ще бъде прекалено светло. Най-после на 19 август – Преображение, морето е по-спокойно и решават да потеглят.

Към 3 часа следобяд тръгват с кола от Каваците за плажа в Лозенец, откъдето трябва да започне морското пътешествие. По пътя вземат и единствените провизии за лодката – един хляб и шише коняк. С тях са и няколко верни приятели българи и французи, дошли да ги изпратят.

Слизат до брега и когато се свечерява, с тяхна помощ надуват лодката и сглобяват двигателя. Най-после лодката вече е във водата, а раздялата с приятелите – болезнена.

„Това е едно опасно пътуване, но все пак сватбено пътешествие. Моите последни думи: Le nouvel an en France ! („Хайде, до Нова година във Франция !“) е отбелязал по повод отпътуването Антон Машев в дневника си.

„Силно го желаех, исках да избягам, и то разбира се, с него, но много ме беше страх, тъй като не умеех да плувам. Все пак имах спасителна жилетка, а и разчитах на Тони да ме спасява, ако се наложи. Спомням си, че още като вървях из София, си представях как дълбочината на морето е колкото сградите. Накрая лодката вървеше добре, но моторът беше много малък.

Тръват към 8,30 ч вечерта. Докато влезнат по-навътре, Лидия гребе, а Тони бута лодката от водата. Първоначално всичко върви добре. Към 9,25 ч., след като са стигнали на линията на Маслен нос, закачват перката и Тони се качва в лодката.Веднага опитва да запали мотора, но за беля той отказва

Губят ценно време, а течението ги носи обратно към сушата. Най-после сменят свещта и към 9,50 ч моторът запалва. Радостта им обаче не трае дълго, защото в този момент забелязват светлини на кораб. От Маслен нос също осветяват морето с прожектор. Когато стигат на линията на Мичурин, виждат, че за техен ужас катерът плава в същата посока, но по-близо до сушата и най-вероятно е военен, защото светлините са червени. Тогава решават, вместо да продължат на югоизток, да навлезнат навътре. Светлините от сушата се отдалечават, но се явява и друг кораб. Корабите си движат в същата посока близо до тях. Дали са ги открили?

„Когато видяхме корабите, помислихме, че са ни забелязали. Няма да забравя как Тони ме „успокояваше“: Ако ни хванат най-много да ни дадат по 7 години затвор.“ Изтръпнах“, спомня си Машева.

За трудностите, преживени в най-критичния момент от плаването, записки е оставил и съпругът й Тони:

„Слава Богу! Спряха да осветяват. Имаме късмет. Спасяват ни вълните.

Когато попадаме между две вълни, лодката не се вижда и това ни спасява

Корабите се движат успоредно на около 500-600 метра от нас. Пътуваме заедно. Трябва да наливам бензин и спирам мотора. В лодката вече има доста вода. Помпаме лодката през около половин час. Наново почват да осветяват. Наново трябва да навлизаме навътре. Светлините на селищата почти не се виждат. Но когато ни осветяват, бензинът в мотора се свършва. Точно сега ли? Наливаме бензин. Това е много трудно. Лодката се клати и половината го разсипваме. Сега пък моторът не ще да запали. Вече ни осветяват и след малко усилия моторът запалва. Така пътуваме към 4 часа с катерите. Катерите изчезнаха. Пътуваме по-спокойно към три часа. Вече е към 3 сутринта. Скоро ще се съмне. Вълнението се усилва и лодката е пълна с вода. Помпаме постоянно. Вълните идват откъм гърба ни сега – значи профилът се е променил. А до Турция брегът е равен. Значи вече може да сме в турски води.“Единственият ориентир освен компаса, на който Машеви разчитат, за да разберат дали са напуснали социалистическата си родина, е голям морски фар.

Според предварителната им информация от Инеада – първото турско селище след границата, той трябва да осветява далеч навътре в морето. Затова, след като по чудо се измъкват от полезрението на военните катери, за да не го пропуснат, се приближават отново до брега. Изведнъж наистина виждат светлина в далечината по посока на сушата. Обнадеждени, тръгват директно към светлината, но в последния момент забелязват, че тя е насочена точно към тях. Това не е фарът, а военни скутери. Осветяват ги, като един от скутерите се движи постоянно около тях на 700-800 метра. Прожекторът се върти. Почти са сигурни, че този път са ги открили, и са принудени отново бързо да се оттеглят в открито море.

„Чакахме, чакахме, но за беда се оказа, че точно тогава фара, на който се осланяхме, не са го запалили. Катерът беше толкова близо, че после си обяснявахме факта, че не са ни хванали, само с предположението, че на вахта е бил някой млад войник. Няма друг начин да не са чули бръмченето на мотора“, спомня си Лидия.

„Бяхме отчаяни и решихме да изпием коняка. Тогава се случи и единствената ни караница по време на пътуването ни, защото Тони, изнервен от ситуацията, ми поиска цигара, а аз не ги бях опазила и се бяха намокрили“, разказва тя.

Най-после от скутера спират да осветяват, но след малко започват да осветяват от сушата. Има едно селище, което е доста нависоко. Вероятно това е границата при Резово. След около 5 минути осветяване

най-после и тези прожектори са спрени

Вече се разсъмва. Морето е доста бурно и сега трябва да се борят с вълните. Първоначално небето и морската вода са оловносиви и се сливат, но когато се развиделява, те забелязват, че са в открито море. Суша не се вижда. Продължават на югоизток, защото още не са сигурни че са минали границата. Ако направят грешка, то тя ще бъде с фатални последствия за младите влюбени. Ще попаднат право на граничните патрули, тъй като по това време граничната зона се простира от Резово чак до Атлиман, в близост до днешния Китен, и не само се охранява строго, а за всеки пришълец се изисква открит лист.

„Честно казано, бяхме малко пияни. Към 7 часа видяхме в далечината вдясно, че нещо се синее. Безспорно това е суша. А около нас имаше и чайки, което също беше признак, че брегът е близо, т.е. на 10-15 км“, обяснява преживелиците им Машева. „Когато наближихме, видяхме и минарета, но все още не бяхме сигурни дали сме в Турско, тъй като с Тони предполагахме, че и в българските погранични селища може да има джамии.“

За всеки случай изменят малко посоката, като се движат успоредно със сушата в посока юг. Накрая виждат дълбок залив, явно това е плажът на Инеада. Макар и плахо, започват да се приближават към сушата. Пак по диагонал – нищо не се знае. На сушата вече се различават къщи. На дневна светлина забелязват и фара, който толкова време са търсили.

По едно време виждат наредени морски съдове, без да могат да различат какви са. Може би една част са военни, а другите на рибари. Но все пак никой не ги закача. Движат се сравнително спокойно, докато внезапно отново ги застигат беди.

„Лодката е цялата във вода, а също и ние, тъй като вълните ни заливат. – описва този критичен момент в дневника си Антон Машев. – Една вълна изгасва и мотора. Започвам да го оправям, но нищо не помага. Ръката ме боли от кормилото и не мога да греба. Целите сме схванати. Вятърът духа от сушата и ни откарва навътре. Лодката започва да изпуска вече много. Едва успяваме да поддържаме въздуха. Лидия гребе, аз се опитвам да запаля мотора. Треперя. Най-после след един час моторът запалва. Движим се много бавно, едно, че вятърът е силен от сушата, друго, че лодката е много мека. Най-после се приближаваме към брега.“

Антон изгасява мотора и влиза във водата. Краката му се подкосяват и пада. Най-после стъпват на сушата. Целите са схванати. Някак успяват да се доберат до плажа – измръзнали, всичко мокро.

Като добавка от бензина двата им домашно плетени пуловера са пуснали боята си и Антон е целият черен, а Лидия – зелена. Идват деца и ги разглеждат с любопитство.

„Беше около 12 часът, когато стъпихме на плажа в Инеада. Изглеждахме действително като корабокрушенци. А децата запалиха огън да се стоплим. Дойде и мъж и ни дава цигари. Тони го пита: Говорите ли английски? Йок! Говорите ли френски? Йок! И каквото и да го пита – все „йок“! Накрая му каза „Полис, полис“, и той се сети, отиде до някъде и се върна заедно с някакви военни.“

Чак когато забелязват, че обувките на войниците напомнят на тези на американските рейнджъри, Машеви добиват увереност, че са преминали успешно в друга държава

Когато разбират, че наистина са бегълци, турските офицери се държат любезно, черпят ги с чай и кафе. Дават им храна и аспирин, а след малко донасят и багажа им. Към 3 часа започва предварително обявеният разпит. Идва един старец, който знае малко български, но преводът не е добър, нещо се оплита. За щастие се появява офицер който говори английски и разговорът потръгва. Карат ги да подпишат някакви документи на турски и им казват, че още същата вечер ще ги закарат в Лозенград.

„Вечерта ни взеха с един джип. Аз бях отпред до шофьора, Тони на задната седалка, а от двете му страни – войници с пушки.

Закараха ни в една стая. В нея, без да излизаме, престояхме три дни, като държането отново беше много коректно, хранеха ни. После пак с джип ни откараха в Истанбул. Настаниха ни в красива къща с парк откъм азиатската част“, казва Лидия.

Заради неизвестността и притесненията на младоженците не липсват и комични моменти, споделя Машева.

Малко след като се качват отново в джипа, Тони се обръща към шофьора и го пита къде отиват. „Истанбул сербез!“, отговаря рязко военният. Младите българи са слисани – по нашенски „сербез“ означава нещо немного добро. Всъщност войникът им казал, че са свободни и отиват в Истанбул.

В сграда на полицията ги посреща внушителен господин с черен костюм. Когато ги настаняват и си лягат да спят, изведнъж чуват обезпокоителни шумове. От долния етаж се разнасят звуци от удари, сякаш бият някого. Силно уплашени, те не смеят да заспят, защото не знаят какво да очакват. Най-после се досещат откъде идват ударите – съседите трепят комари.

„Властите се отнасяха много любезно с нас, а и условията, при които живеехме, бяха доста прилични. Но най-приятно впечатление ни направиха обикновените хора – разказва Машева. – Благодарение на описанието, което се появи във вестниците, ние имахме вече някаква слава и всички ни разпознаваха и се мъчеха всячески да ни помагат. Бяха много сърдечни и оттогава все си мисля, че няма по-гостоприемни хора от турците.“Вече могат да се разхождат свободно из града и дори получават скромна издръжка от 5 лири на ден.

Въпреки доброто отношение и условия Машеви изпитват и известно разочарование. Оказва се, че не е никак лесно да заминат за Франция

В лагера, където прекарват няколко месеца, разбират, че единственият шанс да бъдат приети в някоя страна на Запад е да имат договор за работа. Обясняват им, че има и две комисии за кандидат-емигранти – за Австралия и за Америка, но чак след една година престой. Усещат се първите признаци на носталгия и депресия. Огорчен, Антон Машев пише на 4 октомври в дневника си:

„Но ние не сме обикновени емигранти, а хора, които са рискували живота си. А тук срещаме равнодушието на администрации. Нима това е Западът?

Този Запад не знае истинския лик на комунизма

Като че ли беше по-лесно да минеш под куршумите на комунистите, отколкото да преодолееш тукашната бюрокрация.“

Сякаш за да убеди себе си, че са постъпили правилно, Антон посочва в записките си от лагера:

„Комунистите не само ти забраняват свободно да мислиш, а те карат с всички сили да мислиш онова, което те искат и което е в тяхна полза. Те разполагат затова с немалко средства: манифестации, митинги, събрания, кръжоци, колективни мероприятия. Ако отсъстваш, делиш се от колектива и си набираш черни точки. Човек свободно нищо не може да прави. Нито да говори, нито да гледа, нито да слуша и накрая преставаш и да мислиш свободно. Е, именно от това сме се спасили.“

В крайна сметка с помощта на приятел Машеви успяват да получат договор за работа. През март 1967 г. Тони и Лидия пристигат на Лионската гара в Париж. Те са пътували от Истанбул до Марсилия с параход. Тони, който е завършил балетно училище, бързо си намира работа като шофьор на тежкотоварен камион, а Лидия работи по професията си – аранжор-декоратор.

През януари 1969 г., пиейки сутрешното си кафе в парижко бистро, Тони прочита във вестник „Монд“, че самият той е осъден задочно на 14 години затвор за шпионаж, а Лидия – на 7 години за „неразрешено преминаване“ на границата. Няколко месеца след това се ражда дъщеря им Надя. Но в Париж трудно живеят без морската шир. През лятото на 1971 г. се установяват в Сен Мандрие сюр Мер, малко рибарско пристанище до град Тулон. Там през 1974 г. се ражда и синът им Николай.

В края на десетилетието, в резултат на усилен труд семейство Машеви купува в градчето вила, която нарича „Созопол“. В нея в течение на годините намират подслон не малко български емигранти. През ваканциите те често посещават и емигрантското общежитие в Истанбул, през което сами са преминали, за да помогнат на някои от новоизбягалите.

Антон Машев е един от най-дейните участници в групата „Диалог“, която през 1983 и 1987 г. успешно проведе кампания за освобождаването на репресираните д-р Николай Попов и Димитър Пенчев. Включи се в подкрепата на неформалните демократични движения. В началото на юни 1990 г. в навечерието на изборите Тони и Лидия осъществяват копнежа си да се върнат в свободната от комунисти България.

„През януари 1997 г. Антон, оставяйки всичко, си дойде спешно да участва по барикадите в София и провинцията за свалянето на Виденовото правителство – разказва приятелят им Фреди Фосколо. – Вече засегнат от болестта, той намери сили да посети родината си и по време на юнските избори през 2001 г. Завръща се огорчен в дома си, където издъхва на 15 октомври същата година. С поведението си семейство Машеви беше успяло да спечели сърцата и уважението на френските си съграждани. Когато в централното кафене на Сен Мандрие някой чуеше българска реч, то всички са знаели да отвърнат с „Добър ден, как си?“. На опелото на Антон Машев, извършено от православен свещеник в местната католическа църква, се стече мнозинство, така че площадът пред храма едва стигна да побере скърбящите

Той беше пожелал на гроба му, разположен на най-високото място на хълма над града, да има само дървен кръст. Оттам се простира гледка към безкрайната морска шир.“

В наши дни съпругата му Лидия не е загубила усмивката си.

„Това, което ме впечатли, когато пристигнах във Франция, е, че в сравнение с жените на Запад ние българките, се отличаваме с чувството си за независимост. Не сме станали богаташи, но успяхме да живеем нормално- казва днес Лидия Машева. – В момента емиграцията от България е оправдана само за хора, които се занимават с наука или изкуство. Що се отнася до млади българи с висок интелект, идващи само по икономически причини, каквито виждам много при нас напоследък, за тях е по-добре да се помъчат да направят нещо в България“, категорична е тя.

Източник: 168chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Над 3000 души са арестувани на протестите в подкрепа на Навални

 

Най-много са задържаните в Москва – 1201 души, на второ място е Санкт Петербург с 471 души. Предишният рекорд по арести е от акциите срещу корупцията в страната през юни 2017 г., когато в цяла Русия са били задържани 1769 души.

Предишният рекорд по арести е от акциите срещу корупцията в страната през юни 2017 г., когато в цяла Русия са били задържани 1769 души.

Сред задържаните вчера бе и съпругата на Навални Юлия, но снощи бе съобщено, че тя е освободена.Межународната общност осъди арестите по време на протестите в цяла Русия срещу задържането на опозиционера Алексей Навални. Сред задържаните беше и съпругата му, но по-късно стана ясно, че е освободена. 

Върховният представител на Европейския съюз за външни работи Жозеп Борел написа "съжалявам за масовите задържания и непропорционалното използване на сила".

Държавният департамент на Съединените щати също се обяви против, а външното министерство на Русия обвини Щатите в намеса и поощряване на протестите. 

Снимка: БГНЕС

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Който се е заклел в родина и отечество ,само той ще разбере този текст

Как сме се чувствали тогава на по 18 години? Датата е април 1989 г,клетва на стадион "Славия" Първи армейски парашутно разузнавателен десантен батальон Горна Баня. поделение 26850  набор 1970.

Въпреки всичко смятам, че в казармата младите момчета ставаха дисциплинирани, каляваха физиката и психиката си и наистина излизаха възмъжали

Казарма отдавна няма, останаха само спомените на няколко поколения мъже. Няма да забравя как моите родители ме изпратиха в поделението. Баща ми даваше последни наставления, майка ми гледаше с тревога и плачеше за синчето си, което трябваше да става мъж. А приятелката ми се кълнеше, че ще ме дочака 900 дни. Въпреки всичко смятам, че в казармата младите момчета ставаха дисциплинирани, каляваха физиката и психиката си и наистина излизаха възмъжали.

Още помня клетвата, която положих като новобранец:

Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.

Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.Готов съм винаги по заповед на народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.

Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.

Е, имаше много абсурди и омразни дейности като например т.нар. сапунка. Мозайката в коридора блестеше, защото всяка нощ се почистваше по специален начин. Първо се настъргваше сапунът – това ставаше с помощта на пружината от леглото. Добавяше се одеколон, паста за зъби, крем за бръснене и вода. Разбъркваше се и се изливаше върху пода. Попиваше се с  вълнен плат и накрая се измиваше с вода, докато се отмие цялата пяна. И това – по време на почивка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ