Отново по-строги мерки". Щабът решава какво да затвори след резкия скок на болни

Значителен ръст на заболяемостта от коронавирус на двуседмична база се отчита в почти цялата страна, с изключение на областите Видин, Търговище и Разград. В столицата заболяемостта, според статистиката на Районната здравна инспекция (РЗИ), е 493,8 души на 100 000. Скокът е значителен на фона на предишната седмица, когато в София статистиката отчиташе под 400 души заразени на 100 000.

На този фон здравният министър Костадин Ангелов съобщи, че преустановява предизборната си кампания като кандидат-депутат. А от Министерския съвет допълниха, че това се случва по разпореждане на премиера Бойко Борисов, защото здравният министър трябва да се “заеме изцяло със справянето с пандемията”.“Трябва да уверим българското общество, че наблюдаваме ситуацията 24 часа в денонощието, защото пандемията в света върви на пълни обороти. Изборите идват и си отиват, но животът и здравето в момента са основната задача. Затова няма да се поколебаем да наложим отново по-строги мерки, колкото и да страдат финансите и икономиката“, коментира премиерът по време на работно съвещание във вторник.

От пресцентъра на Министерство на здравеопазването отказаха да коментират какви мерки и откога ще се въведат. Източници на Свободна Европа в министерството обясниха, че най-вероятно ще се пристъпи към “затваряне или частично затваряне на страната” в края на седмицата,съобщава svobodnaevropa.bg

Обсъжданите ограничения на работните срещи в последните два дни са носене на маски на открито, ограничения за посещения на моловете и фитнесите, онлайн обучение, ограничения за пристигащите от региони, където коронавирусът е с голямо разпространение.

Все още не е решено дали мерките ще се прилагат на национално ниво или на регионално. Причината е, че вече има няколко области, в които е преминат прагът от над 500 заразени на 100 хил. от населението, докато в други области разпространението на коронавируса е много по-слабо. Най-засегнати са Плевен, София, Шумен, Бургас и Перник.

“Унифициран подход е невъзможен”, подчерта преди ден здравният министър.В София: от 478 заразени до 802 за две седмици

Преди ден високата заболяемост събра на съвещание при премиера Националния оперативен щаб и представители на 28-те регионални здравни инспекции, както и шефовете на големите болнични заведения.

На брифинг след срещата в понеделник здравният министър Костадин Ангелов заяви, че заболеваемостта на 14-дневна база на национално ниво все още не е преминала 300 на 100 хил. души население, но седемдневното изчисление сочи, че това се е случило.Обмисля се и въвеждането на различни ограничения, но засега никой от властите не посочва какви ще са те и откога ще се въведат. На този етап в по-голямата част от градовете в страната са отворени фитнес зали и заведения, но плановият прием в болници е замразен.

Ден след националното съвещание числата са още по-красноречиви: само в София са отечени 802 новозаразени. Миналия вторник (2 март) те са били 645 души. А още една седмица по-назад, на 23 февруари, инфектираните с коронавирус в столицата са били 478 човека. Данните сочат, че за 14 дни скокът на новозаболели само в София е почти двоен.

Потърсен за коментар, директорът на РЗИ-София д-р Данчо Пенчев потвърди изчисленията, че заболяемостта в града висока.

Сметката на Свободн Европа показва, че тя е 514 на 100 000 души. Той обаче обясни, че освен брой заразени и брой население “има други два фактора”. Затова изчисленията на РЗИ сочат, че на двуседмична база заразените в столицата са 493,8 на 100 000 души.

На въпроса ще има ли мерки за София д-р Пенчев заяви, че не би коментирал този въпрос по телефона. “След решение на щаба се случват тези неща. Чака се решение”, допълни той.

Вечерен час за ресторантите, но не и затваряне (засега)

Костадин Ангелов коментира във вторник, че сред възможните мерки е и “намаляване на работното време на заведенията”.

Засега обаче не се споменава, дори неофициално, тяхното затваряне, въпреки че в понеделник представителите на районните здравни инспекции са настоявали именно за това. По информация на Свободна Европа те са изразили становища, че ако се върнат старите ограничения от вторник или сряда, след три седмици заболеваемостта в страната ще бъде с нивата от ноември месец.

На този фон, във вторник, Сдружението на заведенията в България (СЗБ) и Българската асоциация на заведенията (БАЗ) определиха "като абсолютно неприемливо", каквото и да е затягане на мерките, свързано със заведенията.

"Нека да е ясно - ние искаме само да работим! На жълтите павета вече пяхме и танцувахме! Явно сме останали неразбрани с това си послание, но сме готови да бъдем и по-директни в отстояване на правата си", заявявиха от двете организации, припомняйки проведения от тях протест в края на януари в центъра на София под прозорците на Министерския съвет.

Заведенията в страната отвориха на 1 март със заповед на здравния министър Костадин Ангелов. Той пък получи разпореждане за това в края на февруари от премиера Бойко Борисов. “От 1 март заведенията отварят и повече няма да говорим по тази тема. И две и три хиляди да са ... [болните]”, каза тогава премиерът.

От своя страна Ангелов заяви на пресконференция преди две седмици, че ресторантите отварят при ясни критерии. Той се ангажира, че ако заболяемостта в страната премине 200 души на 100 000 рестрикциите ще бъдат наложени отново.

Когато преди седмица това се случи обаче от здравните власти заявиха, че все още има места в болниците и системата не се затруднява да поема новозаразени.

Източник:svobodnaevropa

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Емблематичният "Нептун" в ММЦ Приморско - какво беше и в какво се превърна

През 60-те години на миналия век е в ход програма, която превръща все още никому неизвестните черноморски градчета в световноизвестни туристически дестинации.

Създадени са знаковите курорти „Албена“, „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, а селища като Несебър, Созопол и Приморско губят анонимността си и придобиват статута на едни от най-предпочитаните места за отдих.

Програмата за развитие на българското Черноморие включва засилено строителство на хотели, ресторанти и всякакви други увеселителни заведения, изникващи по цялата брегова ивица, от Резово до Дуранкулак.Благодарение на това ударно развитие, България излиза на световната туристическа сцена, а по нашенските плажове все по-често звучи руска, полска и дори шведска реч.Обмислени до най-малкия детайл новопостроените курорти предлагат комфорт и спокойствие, които привличат семейства от цяла Европа, прекарващи отпуската си сред все още девствените дюни на лазурното ни крайбрежие.

В годините на социализма международният туризъм се обособява като важен отрасъл от българската икономика, основна заслуга за което има основаното през 1948 година стопанско предприятие „Балкантурист“.

Неговите чуждестранни представителства регулярно популяризират родината ни чрез контактите си с журналисти и публицисти, както и чрез провеждането на тематични събития, посветени на българската култура.

Една от многото цели, които трябва да бъдат постигнати, е превръщането на България в международно средище за младежки отдих.В тази връзка, през 1957 година в залива Атлиман край Приморско е направена първата копка на мащабен проект, превърнал се няколко години по-късно в популярния Международен младежки център „Георги Димитров“.

Изграден край просторната плажна ивица между Приморско и Китен, ММЦ „Г. Димитров“ има за цел да стимулира контактите между младежи от цял свят.За тази цел в курорта са обособени няколко големи хотела, носещи имената „Бисер“, „Хоризонт“ и „Нептун“, които поемат основната част от туристопотока.

Впоследствие, с цел увеличаване на легловата база, на територията на комплекса се появяват и многобройни бунгала, както и място за къмпинг.Ежедневието на младежта, почиваща в ММЦ „Георги Димитров“, е динамично и е изпълнено с различни спортни и културни прояви. На всеки е дадена възможност за изява, независимо дали той е спортист, или творец.

Организират се разнообразни фестивали, фото и художествени пленери, състезания по гребане, плуване, тенис. А когато дойде време за отдих, откритият театър към комплекса среща посетителите с творчеството на млади музиканти, танцови ансамбли и театрални трупи от целия свят.

Разбира се, организират се и прожекции на български филми, преведени на съответните езици.От наличието на толкова разнообразни варианти за прекарване на почивката е съвсем нормално човек да поогладнее. За задоволяването на тази така естествена нужда се грижат ресторантите, придадени към големите хотели на комплекса, както и няколко по-малки питейни заведения.Част от тези места е и ресторант „Нептун“.

Разположено само на няколко метра от плажната ивица, двуетажното заведение е едно от най-посещаваните в околността, а обособеният бар е гаранция за наличието на клиенти и по светло, и по тъмно.Ресторантът е построен в началото на 60-те години и притежава характерната за обществените сгради от това време архитектура.

В предната му част е обособена красива цветна алея, от която започват две стълбища, водещи до залите за посетители.Те, от своя страна, са организирани върху широка тераса с изглед към морето, обграждаща вътрешен двор, също аранжиран с цветя.Историята на ресторанта като такъв продължава до началото на 90-те години, когато след промените около собствеността на ММЦ „Приморско“, част от сградата за кратко функционира като дискотека.

Днес ресторантът отдавна е само красива илюстрация върху картичките от онова време, а единствената негова част, която все още се използва за нещо, е превърната в склад към едноименния хотел.

Размахът, с който са строили навремето, си личи дори от обраслите с растителност развалини.Макар и занемарени, залите на ресторанта все още впечатляват с размерите си, а запазилите се рамки от някогашния прозрачен купол на тавана допринасят за възраждането на атмосферата от онова време, когато около металните маси и столове е звучала естрадна музика.

Постепенно пепелявата мазилка на стените отново придобива цвят, напуканите плочки във вътрешния двор се наместват една спрямо друга, а цветната алея, отдавна превърнала се в непроходима джунгла, малко по малко си възвръща предишните изящни форми.Пустеещите зали се изпълват с човешки гласове и неусетно над ресторанта тихо се разнася познатата мелодия от миналото „Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо, разкрий ми тайните си ти…“

Източник: webcafe.bg/Автор (снимки и текст): Христо Узунов/

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на Изоставената България

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наследникът на Антон Хекимян прекарал детството си в Либия, вижте неразказаната му история

Наследникът на Антон Хекимян в „Тази сутрин” е прекарал детството си в далечна Либия. Новото лице на Би Ти Ви – Златимир Йочев, живял 5 години в Триполи заедно със своите родители и сестра си. Това бил един от най-щастливите периоди в живота му, но днес водещият не иска да се завръща в страната. „Онази Либия, която обичах, вече я няма”, убеден е той.

Златимир Йочев е роден в Хасково, но детството си свързва с Либия. Семейството му заминава там, когато момчето е съвсем малко. От Триполи са най-ярките спомени от първите години на живота му. Няма много приятели там, но компания в игрите му правите неговата сестра. В Либия Злати получава и първия си велосипед – луксозния за времето си ВМХ – мечта на всички деца в България,пише флагман.бг

„Много исках BMX и, когато ми го подариха, бях на седмото небе! Но още на второто каране се развали – производствен дефект. Бях разочарован и много плаках”, спомня си след години Йочев в свое интервю. Проблемът, за негово огромно щастие, бързо е разрешен и колелото става като ново. Две години момчето не слиза от него. „Съсипвах го от каране!”, спомня си водещия. Още тогава започва да експериментира с по-екстремно каране, което днес е негово хоби.

Либия обаче остава само в спомените му. Водещият е изключително огорчен от разгрома в държавата в последните години. „През 1997 г. със сестра ми се завърнахме в България, а по-късно – и родителите ни. Никога повече не сме се връщали там. Много бих искал да покажа на децата си страната на моето детство. Тогава беше приказно място, като в историите на Шехерезада. Съмнявам се обаче, че някога отново ще видя онази Либия. Това е болна тема, която доказва извращенията, на които е способна политиката. Превърнаха от едно вълшебно място, в което хората бяха щастливи, в арена на несекващи конфликти и несигурност”, коментира Златимир.

Когато се завръща в България, той е 12-годишен. Образованието си продължава в елитната Руска гимназия в родния си град Хасково. Но прекарва там само година. Сърцето го влече към спорта и се мести в спортно училище. До ден днешен спортът е неразделна част от живота му, въпреки че отдавна се е отказал от идеята да се занимава професионално с него. Златимир е запален по движението, благодарение на което се разтоварва от психическото напрежение в работата си. Обича колоезденето, футбола и пътуванията. Два пъти е обиколил България, бил е в почти всички европейски столици и вече започва да опознава Изтока. Фотографията е голямата му страст, а решението да стане журналист е резултат от желанието му да живее интересно – нито един ден да не прилича на другия. Години след като завършва Факултета по журналистика в Софийския университет и започва да се изявява пред камерите, разбира, че тази професия е била неосъществена мечта на баща му.

В залите на факултета Злати се запознава с настоящия си шеф – Антон Хекимян. Двамата са състуденти и още по онова време поемат успоредно своя път към телевизията. Само че арменецът започва работа в Би Ти Ви, а Йочев го харесват в БНТ. Явява се на кастинг и го взимат в туристическо предаване – направо като водещ. По-късно се мести в по-малка, частна телевизия, започва да се занимава с репортерство, става новинар, а когато е само на 28 години се завръща в БНТ – този път като водещ на централната емисия „По света и у нас”. Партнира си с Поли Златарева. Двойката се редува в ефир с емблематичните за Националната телевизия двойки на Радина Червенова и Спас Кьосев и Аделина Радева и Георги Любенов. Цял месец Йочев се подготвя за излизането си на екран, а после споделя, че след първата суха тренировка колегите му са му ръкопляскали.

Но въпреки че приема работата в БНТ като огромно предизвикателство и признание, тя не му е достатъчна. Той иска нещо различно, авторско и много по-лично от новините. Затова се мести в свързваната с варненската групировка ТИМ „България он ер” като водещ на сутрешния блок. Там започва да налага характерния си стил. Държи да поднася на зрителите не само стряскащи и шокиращи, но и „добри” новини. Започва опити да „възпитава” аудиторията си с хубава музика, прави прегледи на интересни исторически събития, случили се на същата дата преди години. Чувства се добре. Единственият му проблем е, че като водещ на сутрешен блок става рано и съответно е желателно да си легне рано. Но последното му се струва невъзможно.

„Не ранното ставане е проблем, а че след толкова години водене на сутрешен блок не мога да си организирам деня и по-скоро вечерта. Не лягам рано. Аз съм нощна птица и вечер съм много по-активен, което значи, че ставам в четири, но не успявам да си легна към 8 ч. вечерта, когато би следвало да го правя. А работата често ми взема чисто физическо време за нещата и заниманията, които обичам да правя, защото съм човек с много интереси и хобита”, коментира Йочев още като водещ в „България он ер”. Той подчертава, че винаги е стоял встрани от хората, които му гостуват в студиото. „Нямам приятели политици. Имам приятели, с които играя футбол, спортувам, ходя на екскурзии, обикалям света”, категоричен е водещият. За него е въпрос на професионална хигиена да постави граница между приятелския си кръг и кръга на хората, които интервюира.

Успоредно с професионалния му живот се развива и личният. Златимир създава семейство с красивата си колежка Марина Цекова, която по онова време работи в Нова тв. Двамата имат дъщеричка, родена на Бъдни вечер през 2018 г. Кръщават детето Тамара. Двойката няма роднини с това име – избира го просто защото много го харесва.

Междувременно кариерата на Антон Хекимян върви шеметно нагоре като водещ на сутрешния блок в Би Ти Ви. А след като го правят шеф на новините и актуалните предавания в телевизията – в края на миналата година, след дълго мислене и кастинги той решава да покани бившия си състудент да го замести в „Тази сутрин”. Половинката на Златимир – Марина, също е назначена в телевизията. За нейното преместване от Нова в Би Ти Ви е съобщено в деня, в който става ясно, че Хекимян е новият директор.

Засега отзивите от работата на Златимир Йочев в „Тази сутрин” са много добри, а коментарите на зрителите – повече от ласкави. „Много интелигентен журналист. Харесвам го още от „България он ер”. Талант и безкомпромисна харизма”, пишат зрители на официалната страница на предаването. Някои дори настояват за негова екранна половинка да бъде поканена половинката му и в живота – Марина Цекова, вместо Биляна Гавазова, с която работи в момента.

Източник:фламган.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила

Тя е осъдена за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.

Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.

Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.

По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.

По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:

"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.

Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.

Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.

/Автор Йово Колев/ Източник :lifebites.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Правехме калашници и ги паласирахме по света за милиарди

Началото

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война.

До Втората световна война тя има по-скоро занаятчийски характер. Военната ни индустрия тогава може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея са се трудили от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи – остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси.

Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия – самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение “Металхим”, в което се включват: ДВФ – Казанлък (по-късно Завод № 10 и “Арсенал”), ДВФ – Сопот (по късно Завод № 11 и “ВМЗ” Сопот), ДВФ – Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ – София (по късно Завод № 12 и Завод “Средец”), фабриката в Казанлък – (по късно Завод № 13 и Обединение “Хидравлика и пневматика”) и ДВФ – Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод “Балкан”).

Напредъкът

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно – и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори – да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Апогеят

Настъпва “Златният век” на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията – оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството – по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО “Металхим” създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери.

Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятие–майка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли – съставни части на готовите военни изделия. Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс – машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО “Металхим” се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО “Електрон” към МНО. В общо 26-те завода в “Електрон” се трудят 29 000 работници, служители и специалисти. ДСО “Електрон” и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти. През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

Във всеки комбинат на “Металхим” има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ – София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев – „Електрон“, и Илия Гунчев – „Металхим“, които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Ръководството на “Металхим” организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на “Металхим” заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните – членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества – годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

Калашникът

Символът на военното ни произодство обаче завинаги си остава автомат Калашников. с инженерно име АК – 47, който в паметта на българския войник ще се нарича „Калашник”  или „Калашникът” поне докато изчезне спомена и за последния, който го е държал в ръцете си. И до днес лекото стрелково оръжие си остава най-ефективния и надежден автомат, и най-доброто средство за поразяване на жива човешка сила на противника.

Неговото производство у нас започва точно преди половин век (1965 г.). В продължение на две години НИТИ–Казанлък и съветски проектански институт изработват проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към „Арсенал“ – Казанлък (тогава завод „Фридрих Енгелс“). Заводът произвежда автомати “Калашников” калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници “Калашников” 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница “Утьос”, пистолети “Макаров”, “Шипка” и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен – около 80 хиляди автомата годишно.

Усвояват се и редица детайли и възли на оръжия тип “НАТО”. Така например българският автомат „Калашников“ е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати “Калашников” са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

След 1990 г. обаче никой в света няма лиценз за производство на “Калашников”, защото лицензите, които са притежавали някои от соцстраните, включително и ние, изтичат автоматично с разпадането на Варшавския договор. Това  неведнъж заявява и самият Михаил Калашников, който почина наскоро.

Нееднократно и руската компания-производител на легендарния автомат е казвала, че  автомати “Калашников“ се произвеждат в частният завод „Арсенал“ – Казанлък. Според производителите обаче, продукцията им се различава коренно от руското оръжие. Автоматите “Арсенал“ са базирани на руския АК 47, но са многократно подобрени и съобразени с международните изисквания и нормите на НАТО.

Руснаците от своя страна твърдят, че автоматите “менте“ подбиват цените на международните търгове. България и до днес е считана за един от основните производители на АК-47 в световен мащаб.

Кинкалерия и текстил

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации – ДТП „Кинтекс“ – за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия – за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия.

Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение „Хидравлика и пневматика“, което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страни–членки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство е в своя апогей. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света.

Краят

След 1989 г. настъпва и разрухата. Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани. Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас. Унищожен е холдингът на военната промишленост „Металхим“ със 136 000 работници и специалсти. Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка.

Из книгата „От Девети до Десети“, автор: Димитър Иванов

Източник:wars.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отпуснаха още 100 млн. лева за безлихвени кредити! Ето кой може да се възползва

Правителството отпусна още 100 милиона лева за безлихвени кредити. От тях може да се възползват хора, които не могат да полагат труд заради пандемията от коронавируса.

Така бюджетът по Програмата за гарантиране на безлихвени заеми за граждани става 300 милиона лева. Допълнителните средства идват от Програмата за портфейлни гаранции в подкрепа на ликвидността на микро-, малките и средни предприятия, пострадали от извънредната ситуация заради COVID-19.И двата помощни механизма се изпълняват от Българската банка за развитие.

В същото време се наблюдава активно търсене на безлихвени заеми от банките – партньори на ББР. Правителството възложи на банката да извършва преразпределение на средства от бюджетите на двете програми при необходимост.

Те разполагат с общ финансов ресурс от 700 милиона лева.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трета армия – бойната армия на България, която излезе в запас

Някога в България имаше три армии. На Първа й казваха парадна. Сигурно защото щабът й бе в столицата, където най-често военните дефилираха. Втора беше с център Пловдив и я наричаха учебна. В Сливен беше щабът на Трета армия. За мъжете, давали клетва под бойно знаме, тя си остава бойната армия на България. В нея мамини синчета не можеха да служат. Ученията бяха много и все максимално близки до реалните. Отпуските бяха малко, но затова пък сладки.

Трета армия е сформирана в далечната 1911 година с указ на княз Фердинанд. Целта на създаването й е участие в Балканската война. Пръв командващ става генерал-лейтенант Радко Димитриев, под чието ръководство части на армията превземат Лозенград. Следва знаменателната победа при Одрин. През първата половина на ХХ век в армията влизат Четвърта Преславска, Пета Дунавска и Шеста Бдинска дивизия. Повечето от частите в тях са дислоцирани основно в Северна България. Ситуацията се изменя коренно след 9 септември 1944 година. Противникът за социалистическа България вече е на Юг и армията ни се прехвърля южно от Балкана. Така през 1951 година щабът е преместен от Шумен в Сливен.Командващ Трета армия става генерал Добри Джуров, който наследява генерал Славчо Трънски.

По-късно Джуров ще остане в историята ни като най-дългогодишния министър на отбраната. Още един командващ Трета армия – генерал Йордан Мутафчиев, впоследствие става военен министър. Той оглавява военното ведомство в правителствата на Луканов и Димитър Попов.През 90-те години, когато начело на Министерството на отбраната застават политици, един бивш командващ Трета армия пък оглавява Генералния щаб. Това е Цветан Тотомиров. За него в Трета армия се носят легенди. 

Наричат го железния войник. Той е тръгнал като лейтенант от Елхово. Преминал е през събитията в Чехословакия през 1968 година. Като трамплин в кариерата му се счита една случка по времето, когато е началник-щаб на батальон в Айтос. Тогавашният майор Тотомиров залавя дипломат на западно посолство, докато снима бойното поделение. След тази случка офицерът израства за по-малко от 6 години до командващ армията. Всъщност доскоро командващият Трета армия беше човекът с най-голяма власт в цяла Източна България. И това не са празни приказки. Не само защото подчинени му бяха десетки хиляди мъже под пагон. Но и защото в армията винаги се е разполагало с най-доброто оръжие. Като оперативно-тактическите ракети „Скът“, за които преди 4 години се вдигна невероятен шум около унищожаването им. Те дойдоха на въоръжение в ракетната бригада на Трета армия край ямболското село Кабиле в началото на 80-те години. По това време командващ ракетните войски и артилерията на армията е днешният вицепрезидент генерал Ангел Марин. Мощта на ракетите е невероятна. Всяка може да достигне безпрепятствено Истанбул. 

На подчинение на командващия бяха и двете танкови бригади – в Сливен и Айтос. Те първи у нас получиха танковете Т-72, които могат да стрелят в движение, пазейки целта дори когато те се движат по пресечена местност. Командващият можеше да вдига по тревога по всяко време на денонощието и звено „Тактическа авиация“. Самолетите бяха разположени в авиобаза Безмер. В полосата на армията влизаше и най-големият у нас военен полигон „Ново село“,в който днес са се настанили американци.Преди по-малко от 30 години обаче от неговите вишки наставления даваше последният командващ Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Щабовете на дивизиите бяха разположени в Бургас, Ямбол, Стара Загора и Шумен. Всяка от тях разполагаше със собствен мотострелкови полк и разузнавателен батальон, които бяха базирани в Звездец, Елхово и Харманли.

Мъжете, минали през тях, и до днес разказват спомени, които вече са част от армейския фолклор. Звездец, Елхово и Грудово бяха популярни като Триъгълника на смъртта, а в Симеоновград се намираше Черния полк. Най-много поделения – над 15, обаче през последните 50 години имаше в Сливен. Затова и през последните години щабът на Трета армия се превърна в един от символите на Града под сините камъни. Сливенци още помнят времето, когато в града имаше 4 генерали, все армейски. Командващият армията беше генерал-лейтенант, а генерал-майори бяха заместникът му, началник-щабът и началникът на политотдела. Някога в града беше изграден квартал със 100 блока само за военните и семействата им. Никой не е обявявал официално колко е бил техният брой, но според различни изчисления преди 30 години в Сливен са живеели между 25 и 30 хил. военнослужещи. Днес в града няма нито един генерал от армията, а в квартал „Стоян Заимов“ живеят предимно бивши военни.

В панелен блок в квартала със семейството си живее и единственият командващ Трета армия, останал в Сливен. Той се казва Тодор Тодоров и беше начело на армията от юли 1996 до юли 2000 година. В момента генералът от резерва категорично отказва да говори на армейски теми. Много ме боли, не искайте от мен да коментирам, сякаш някой къса от тялото ми живо месо. За генерал Тодоров Трета армия вече е легенда. Една легенда, която отива в историята пред очите ни. И която някога сигурно ще се завърне. Като всяка легенда.

Георги Мангинов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родният дом на Людмила Живкова тъне в разруха

Домът, в който е родена и живяла като дете Людмила Живкова в самоковското село Говедарци, е разграбен в началото на 90-те и днес стои занемарен и заключен. По-възрастните още си спомнят как майка й – доктор Мара Малеева, лекувала местните в началото на 40-те години.  По това време Тодор Живков бил партизанин и идвал в Говедарци нелегално. И днес в кметския кабинет виси голяма снимка на бившия Първи. Под нея е сложен следният надпис: „Българският народ по негово време благоденстваше“.

„Намерих този портрет, захвърлен в някакво мазе на общината, и го окачих на видно място, защото по негово време хората живееха добре – казва кметът Бойчо Шуманов. – Зарекъл съм се – ще го сваля тогава, когато стигнем стандарта на живот от 80-те години. Зад родната къща на Людмила имаше малък музей. Там бяха събрани снимки и вещи на нейното семейство. След като свалиха от власт Тодор Живков, всичко започна да се разграбва. Пред портата имаше малък барелеф на Мара Малеева. Изчезна безследно. Не знам кой го отмъкна и кому пречеше. Знам, че тази жена е лекувала хората в нашето село без пари. Сега, като отидеш на доктор, първо те питат дали имаш с какво да платиш. Искам къщата на Мара Малеева и Людмила да се стегне. Да се възстанови музейната сбирка. Историята трябва да се пази.“

Оказва се, че това зависи не от друг, а тъкмо от общинарите в Самоков. Имотът сега е общинска собственост, но състоянието му е окаяно.

„Доколкото знам, е даден на семейство възрастни хора срещу символичен наем и ангажимент да се поддържа“, обяснява Шуманов.

Ето какво видяхме като надникнахме зад оградата на къщата на Людмила Живкова. От навеса пред някогашния мемориал стърчат само проядени греди. Носи се тежък дъх на застояло. Пред вратите са струпани купчини дърва. Сред мрачната обстановка на разпаднал се соц стърчи антена за сателитна телевизия.По всички прозорци са увиснали стари пердета. Изглеждат толкова вехти, че вероятно са били неми свидетели на срещите между Мара Малеева и нейния любим партизанин Тодор Живков. За дъщеря им Людмила, която може би е зачената там, още приживе се носят легенди.

„За мен демокрацията в България започна от Людмила Живкова – казва кметът на Говедарци. – Ако не беше умряла толкова млада, България можеше да има съвсем различна съдба.“

„Спомням си го Тодор Живков още когато идваше в селото като нелегален – казва Иван Крушарски от Говедарци. – Аз тогава бях още дете. Живков беше обикновен човек и обичаше да играе карти с местните. Партньор му беше бай Андон, на когото викаха Чарли.“Живков не забравя Говедарци и когато става първи в държавата.

„Веднъж покани част от местните на вечеря в резиденция „Бистрица“ – разказва бай Иван. – Аз ходих като председател на профсъюзна организация. Спомням си, че Живков каза: „Сега да идем да хапнем каквото Бог дал.“ Разправят, че бил атеист, но по негово време се правеха черкви и се поддържаха манастири.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ