КНСБ: Средна заплата – 2 400 лева, а пенсията – 865

КНСБ предлага за следващите 4 години ускорен ръст на минималната работна заплата със 17 на сто средногодишно и с 12-13 на сто на средната заплата, предава БТА, цитирани от 24 часа.Така към 2025 г. няма да има работещи бедни. Средната заплата ще стигне 2400 лв., а минималната – 1200 лв. Това каза президентът на КНСБ Пламен Димитров на среща с кандидат-депутати от политическа партия ГЕРБ, съобщиха от пресцентъра на КНСБ.Срещата е била съвместно с представители на четирите работодателски организации – АИКБ, БСК, КРИБ и БТПП, които също са изложили своите очаквания за развитието на страната през следващите 4 години.

Тази минимална заплата, поискана от КНСБ, за двама работещи в едно тричленно домакинство, каквото е вече масовото в България, ще покрива издръжката на живота, са изчислили от синдиката. Работещите бедни, които сега са към 700-800 хил., ще изчезнат и ще се реализира принципът, че трудът вади от капана на бедността.

Димитров е припомнил, че допусканията на Конфедерацията, залегнали в разработения Меморандум за социално-икономическо развитие на България през следващите 4 години, са, че икономиката ще върви нагоре и реалният ръст на БВП може да стане 4-5 на сто и през 2025 г. да достигне 150-160 млрд. лв. Парите за социални разходи, без здравеопазване, трябва да станат 30 млрд. лв. към края на мандата, е посочил още Димитров и е напомнил, че КНСБ предлага към 2025 г. средната пенсия да достигне 865 лв., а минималната – около 500 лв., при спазване на основния принцип „принос-права“, който Конфедерацията последователно отстоява.

Според КНСБ е необходима данъчна реформа. Рано или късно до страната ни ще стигне решението за глобален корпоративен данък, прието от страните от Г-7, е изтъкнал още Димитров и е подчертал, че предложението на КНСБ за въвеждане на необлагаем минимум, равен на минималната работната заплата за страната, среща разбирането на работодателите.

Приоритетите на ГЕРБ са били представени от Томислав Дончев, Деница Сачева, Костадин Ангелов, Кирил Ананиев и Лъчезар Борисов.

От ГЕРБ са посочили приоритетите в програмата си по отношение на доходите – достигане на 2000 лв. средна работна заплата и 1000 лв. минимална заплата. Сред тях е и стартовата заплата за лекар да достигне 6 хил. лв., а за медицинска сестра – 4 хил. лв.

Актуализация на бюджета, мерки за българите в чужбина, отпадане на данъка върху лихвите са също сред залегналите приоритети, изложени по време на срещата.

Срещата е поредната от традиционните разговори за бъдещето на страната с представители на политически партии преди предстоящите парламентарни избори на 11 юли. КНСБ вчера се срещна с БСП.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1974 г. в България е построен един от най-големите хидроенергийни комплекси в Европа

Язовир „Белмекен“ се намира в Рила планина на 1923 м. надморска височина. Той е най-големият язовир на Балканския полуостров с насипна стена и е част от каскадата „ Белмекен – Сестримо – Чаира“ с обем 140 млн. м ³. Изграден е по течението на Сестримска река, като изходният пункт е село Сестримо.

Река Крива, приток на р. Марица, има голям наклон в участък от 10 км. и естествен пад от 1300 метра. Българските хидротехници обединяват тази природна енергия с възможността да се построи язовир с обем над 140 млн. м ³ на 1900 м. надморска височина, наличието на естествен концентриран пад от 1550 м. от язовир „Белмекен“ до с. Момина клисура и възможността чрез деривации на два „етажа“ за извеждане на води до основното водохранилище и изравнител „Станкови бараки“, пише Епицентър.бг

Изграждането на каскадата е знаменателно по отношение на мащабност на строителната площадка и на човешки ресурси. Постиженията на проектантите, строителите и монтажните са впечатляващи. Изпълнението на строителните работи е съпътствано с много затруднения, с борба с природните стихии. Проектът е завършен през 1974 година

Това е един от най-големите хидроенергийни комплекси в Европа.

С изграждането на язовир „Белмекен“ започва строителството на каскадата.Построени са 3 язовира, 2 дневни изравнителя, 4 електроцентрали, обвързани помежду си чрез сложна мрежа от напорни тунели и тръбопроводи, каптажи и канали.През тунел и подземен напорен тръбопровод водата от язовир Белмекен постъпва в ПАВЕЦ Белмекен.От централата водите се насочват към намиращия се в близост дневен изравнител Станкови бараки. Отново по тунел и подземен напорен тръбопровод водата достига ВЕЦ Сестримо.

От централата през трикилометрова безнапорна деривация водата достига до дневния изравнител на ВЕЦ Момина клисура, и след централата, преминавайки по 70-километров тунел, достигат до язовир "Пясъчник", чрез които се подпомага напояването на горнотракийското поле.

Общи данни за водноелектрическите централи от каскадата:

Хидроенергийната каскада "Белмекен-Сестримо-Чаира+ е част от Националната електрическа компания.

Централите се използват за покриване на върховите натоварвания, регулиране на параметрите и режимите на работа на електроенергийната система.

Всички те са рехабилитирани, с модерно оборудване, с висока разполагаемост и със съвременни системи за управление.

Заедно с ПАВЕЦ Чаира е оформен най-големият хидроенергиен комплекс в България с обща мощност 1600MW в генераторен режим и 892MW в помпен режим.

ВЕЦ Момина клисура се намира на около 100 км югоизточно от столицата. ВЕЦ Момина клисура е последното, трето стъпало на каскадата. Нейната мощност е 120MW. Средногодишното производство на върхова електроенергия е 106GWh.

Водноелектрическата централа Сестримо е втората по големина централа от каскадата. Нейната мощност е 240MW. Двете най-мощни пелтонови турбини в България, всяка по 120MW, осигуряват средното годишно производство на върхова електроенергия от централата от 225GWh.

ПАВЕЦ Белмекен

Първото спъпало на каскадата е помпено-акумулиращата водноелектрическа централа Белмекен.ПАВЕЦ Белмекен е най-голямата от трите електроцентрали с мощност от 375MW в турбинен режим и 104MW в помпен режим.Централата осигурява средно годишно производство на върхова електроенергия от около 290GWh.

Язовир „Белмекен“

Горният изравнител язовир „Белмекен“ е многогодишен изравнител и за трите централи от енергийната каскада. Неговият обем е 140 милиона куб. м. Водите в язовира постъпват от северната и южната страна на Рила чрез около 110 км изградени тунели и канали. Каменно-насипната язовирна стена се намира на кота 2000 м.

ПАВЕЦ Чаира е подземна електроцентрала и е най-новата централа от каскадата. С генераторна мощност 864MW и помпена 788MW ПАВЕЦ Чаира е най-голямата помпено-акумулираща централа в Югоизточна Европа.

ПАВЕЦ Чаира осигурява възможности за оптимизиране на режима на базовите производствени мощности в атомната електроцентрала и топлоелектрическите централи.

Всеки от четирите едностъпални хидроагрегата е по 216MW в генераторен режим и по 197MW в помпен режим. Средногодишното производство на върхова електроенергия на ПАВЕЦ Чаира е 285GWh.

Със своята висока маневреност и бързина на смяна на режимите ПАВЕЦ Чаира има фундаментално значение за управлението и сигурността на електроенергийната система на България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

5 ноември - 1957 - открит е паметникът на"АЛЬОША" в Пловдив.Какво не знаем за “Альоша”?

Височината му е около 15 м, а на самата фигура, изработена от гранит - 10,5 м. Автори на паметника на Съветската армия в Пловдив са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков. Издигнат е на едно от тепетата - "Бунарджик", наричано още Хълм на освободителите. 

За прототип на съветския войник, държащ "Шпагин", е послужил Алексей Иванович Скурлатов - жител на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. През 1944 г., докато Скурлатов работил по възстановяване на телефонната линия София-Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно от скулпторите за изработка на фигурата на войника. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи: "Слава на непобедимата Съветска армия освободителка".

Паметникът на съветския воин, наричан и досега от пловдивчани гальовно „Альоша” е открит на 5 ноември 1957 г. в Пловдив. Това е най-известният в България паметникът на Съветската армия. Височината на паметника е около 15 метра, а на самата фигура, изработена от гранит – 10,5 м. Негови автори са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков.Паметникът е издигнат на второто по височина тепе на Пловдив – “Бунарджика” и е в близост до паметника на Александър II и на руските войски, освободили Пловдив от османско владичество. 

Изобразява изправен съветски войник, държащ картечен пистолет “Шпагин” (ППШ-41) с цевта надолу. Обърнат е на изток към Русия. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи “Слава на непобедимата Съветска армия освободителка”. До статуята се стига по обвиващи хълма павирани пътеки. През 60-те години на миналия век в Пловдив гостуват първите руски космонавти, сред които и самият Юрий Гагарин. Те засаждат смърчове около паметника на руския цар.

За прототип на “Альоша” е послужил Алексей Иванович Скурлатов, жител на селцето Налобиха в Косихинския район на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. Участва в най-голямата танкова битка край Курск, служи в 217-а танкова бригада и 234-ти артилерийски корпус. Той е носител на бойните ордени „Червена звезда”, „За храброст” и „За победата над Германия”.През 1944 г., докато Скурлатов работи по възстановяване на телефонната линия София – Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно за изработка на фигурата на войника. Външността му олицетворява руския воин – висок, рус, със сини очи. Тя впечатлява български скулптор, който рисува няколко скици.  

Алексей Скурлатов не подозира за своя гранитен двойник в България почти четвърт век до 1981 година, когато е оповестено истинското име на войника, от чийто лик скулпторите са почерпили вдъхновение. Алексей получава покана да посети Пловдив и вижда „Альоша“ за пръв път точно на своята 60-а годишнина. На прием в българското консулство е удостоен с отличието „Розетата от Плиска”.  Скурлатов е на фронта от септември 1941 г., участвал е в битката при Курск и освобождаването на Харков, Николаев и Вознесенск. Отличен е с два ордена “Червена звезда”, като втория получава 68 години по-късно. У дома се завръща през 1946 г., след което работи като бригадир на машинно-тракторна станция, комбайнер, шлосер, инженер.Пловдивският „Альоша” е изключително известен в страните от бившия Съветски съюз, където е популярна песента за него от Ян Френкел. 

Нежната мелодия съдържа силен емоционален заряд, а тъжният текст разказва за войник от камък, стоящ на хълма в порои и сняг, пазещ спомена за всички безименни руски герои, загинали в Европа. Паметник в Пловдив е толкова известен, че през 70-те години гражданите на полярния град Мурманск кръщават Альоша и тамошния монумент, издигнат в чест на полярния съветски войник.  В периода на тоталитарното управление у нас паметниците на Съветската армия са смятани за символи на българо-съветската дружба. 

След промените от 1989 г. те са оценявани предимно негативно поради факта, че са изградени от комунистическия режим, обявен със закон за престъпен, както и поради факта, че възхваляват армия, която на практика е окупирала България. Освен това на сериозна критика са подложени и естетическите им качества.  Под натиска на някои десни политически сили, в началото на 90-те години някои от паметниците са премахнати. Други, сред които и „Альоша”, остават на мястото си, но са оставени без грижи по поддръжката от страна на общинските власти. Не веднъж Русия реагира по дипломатически път и се позовава на международните конвенции за паметниците, докато Върховният съд постановява, че „Альоша” е монумент, свързан с Втората световна война, и не може да бъде разрушен.

Всичко в Централна и Източна Европа има около четири хиляди военни мемориала, в които са погребани над 2,5 милиона войници и офицери от Червената армия, загинали в боеве в годините на Втората световна война. В някои държави, бивши сателити на Съветския съюз в източния блок, след разпадането на СССР е обсъждан въпроса за преместване на мемориалите. В повечето централни европейски страни паметниците на съветските войници стоят на гробищата, където са погребани воините, но в някои градове, като Будапеща или Виена, те са поставени на градски площади. Най-голям е мемориалният комплекс в Трептов парк в Берлин, за да напомня на германците за фашизма и неговите престъпления против човечеството.

Източник: snews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родена съм през 1958 г.Ето как живях тогава

 

РПК- с. Войника, Ямболско

Живяла съм в онова време, кога хората бяха истински човеци и бяха щастливи. Моето семейство никога не е имало недоимък от храна, храна имахме достатъчно, защото си произвеждахме и то почти всичко. 

Детството ми е минало в едно селце сгушено между полите на Сакар планина, селцето се казва Сакарци, за съжаление в днешно време хора вече няма там. Но през соца имаше всичко. Хората бяха добродушни и си помагаха. Работата на село беше свързана със земеделие и животновъдство. Имахме държавно селското стопанство във всяко село имаше овцеферми, кравеферми, свинеферми, птицеферми. 

Хората имаха работа, а и селското стопанство на една държава я държи здраво, тъй като е гръбнака на икономиката на тази държава. Всичко което се отглеждаше по селата отиваше в градовете. Животните на кланицата, плодовете в завода за консерви. Имахме най- чистата екологична храна, имахме качество и контрол. 

Освен това във всеки селски двор хората си отглеждаха животни, като краве, овце, кокошки и прасета, а, градините им бяха пълни с фиданки и разни други зеленчуци. Специално в моето семейство всяка година по Коледа колехме по две прасета. Правехме най - вкусната домашна луканка!

Минка Георгиева,Ямбол

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Паша Христова и нейната голяма любов загиват заедно един до друг на 21 декември 1971

Паша Христова и нейната голяма любов Николай Арабаджиев. Съдбата насища краткия живот на Паша с много емоции, сякаш е ясно, че земният й път няма да е дълъг. Бракът на гласовитата българка с Васил не потръгва, а нещата окончателно приключват, когато се влюбва безпаметно в своя колега - известния композитор, пианист и диригент Николай Арабаджиев - Фучо. 

Между двамата пламва толкова силна искра, че скоро разбират, че няма как да продължат да живеят разделени. Много от колегите на Паша в гилдията разказват, че те наистина са били две половинки от едно цяло. Докато с Васил отношенията са били мъчителни и трудни, усмивката на Паша винаги грейвала, когато наблизо бил любимият Фучо.„Това, че се събра с Фучо, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. 

Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също бе невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно”, без колебание отсъжда певицата Мими Иванова, която е солистка на оркестър „София”. Голямата любов обаче иска жертви и чувствителната Паша страда – веднъж, защото Фучо също трябва да изостави семейство и втори път, защото самата тя се измъчва от вина заради невръстния си син. 

Чувства се гузна, затваря се в себе си и дори спира да разговаря с колегите си. „Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна”, разказват нейни колеги. Двамата загиват заедно един до друг в самолетна катастрофа на 21 декември 1971 на летище София със самолет на авиокомпания Балкан.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сама гледам 28 бивола, 2 овчарски кучета,имам трактор и уча компютърни науки

27 биволици и един бивол, кон, две овчарски кучета, трактор и 29-годишната им красива стопанка Цветелина Недкова. Това е биволовъдната ферма в село Долна Липница, Павликенско.

Въпреки че завършва с отличие образованието си, включващо бизнес предприемачество, икономика на търговията и IT технологии, Цвети се завръща в семейната кравеферма, в която е израснала, но само за да почерпи вдъхновение за собствено биволовъдно стопанство. От седем години тя изгражда мечтата си – малко по-различна ферма, с изкуствено осеменяване и вътрешно възпроизвеждане. Днес добрите резултати вече са на лице, а укротителката на биволи не смята да се отказва – отглежда животните си сама, ревностно и с любов.

За биволовъдството като начин на живот и какво е по различно при отглеждането на тези животни, разказва пред Агри.БГ Цветелина Недкова.Цветелина НедковаКак на толкова ранна възраст и с модерно образование, решихте да сте стопанка на цяло стадо биволи?

Не ме поблазни икономиката и компютърните технологии, но има полза от тях дори и в сегашната ми дейност. Израснала съм сред животни в кравефермата на родителите си. Един ден баща ми взе една биволица, която малко по малко стана моя отговорност. Тя беше типичната биволица – дива, не можеш да я приближиш, погалиш, доиш. Запалих се и започнах да търся малачета, да ги развъждам. Привлякоха ме, че са диви, нещо различно от масовката. Всеки ден исках да съм покрай тях. В един момент те решават, че ти си техният човек, пречупват се и вече са твои.

Усещането, че имаш до себе си такова голямо животно и можеш да му имаш пълно доверие, е невероятно.

За седем години изградих моя си ферма. Определено е по-сладко, когато сам постигнеш нещо, много държах да е така, което не означава, че не съм благодарна на родителите си, които винаги са и биха ме подкрепили. Но аз си отвоювах от тях животните, това беше основната ми битка (смее се). Взех заеми, събрах си пари, взех си малко тракторче и си работя.

Цветелина Недкова биволиРазкажете ни за фермата и как отглеждате животните си?

Животните са от породата Българска Мурра, селектирани са към Асоциация на Биволовъдите в Бъгария (АББ). Фермата е в Долна Липница, а лятото пашата е в Горна Липница, откъдето съм и аз. Ползвам електропастир. На пасището има къде да се къпят и кал най-вече. Това за тях е кеф. Зимата са прибрани оборно. Не търпят на студ, както кравите, а обичат да им е топло. Оборите за крави често са с три стени, южната е само навес, това при биволите не е възможно.

Заплождането е изкуствено. Само, когато не се получава така и е минало прекалено много време, използвам естествено покриване. Основната ми идея е да работя само изкуствено. Точно това впечатли и проф. Пеева, председателят на асоциацията ни, която е голям вдъхновител за мен. Много малко хора в биволовъдството използват изкуствено заплождане понеже е много трудно.

С какво този процес е по-специфичен от при останалите животни?

При кравите самото откриване на разгонеността е много лесно, те сами си показват, докато при биволиците има тиха разгоненост. Трудно е да я хванеш в точния момент. Самият процес по заплождането също е по-специфичен, понеже животните са доста по-буйни. Изкуственото осеменяване е по-успешно.

Оттам идват и по-добрите резултати при нас. По принцип има сезонност на малаченето – обикновено то е пролетта, което е подходящо и заради пашата. Но когато животните се хранят добре, целогодишно, и се заплождат изкуствено, този период се размива и можеш да имаш през цялата година омалачвания.

Кое е най-трудното в отглеждането на биволи?

Ако се грижи само един човек за тях, много трудно няма, но ако фермата е по-голяма и изисква работници, трудно може всеки да свърши работата както трябва. Аз си работя сама, нямам работници засега. Нямам проблеми и болни животни, трудно бих се доверила на друг да се грижи за тях.

Как минава един Ваш ден?

Ставам сутрин, отивам във фермата, доя ги с агрегат, храня ги, малко си почивам и вечерта пак. Аз си ги извеждам до пасището. Всички си имат имена. Когато не са дойни, те си спят на пасището, за тях няма никакъв проблем, но с GPS-а ги следя къде са.

А не Ви ли липсва време за Вас?

Отидох на море преди две години за шест дни, когато животните пашуват. Първите два дни си намирах какво да правя, но след това не ме свърташе и само чаках да се върна при животните. Нищо не ми вземат, само ми дават наслада.

Нали знаете, че птиците имат свободата да летят навсякъде, но винаги се връщат на едно и също място. При мен е същото, това е начин на живот.

Разбира се извън фермата съм нормален човек – омъжена съм, съпругът ми ми помага, когато не е на работа, обичам да ходя и на народни танци.

Определено животът Ви е интересно съчетание. Разкажете ни отличителна за Вас история от практиката Ви на биволовъд.

Гордея се, че яздя големия бивол (смее се). Иначе в биволовъдството има много запомнящи се мигове. Преди две години електропастирът се скъса и сутринта животните ги нямаше на пасището. Обходихме всичките 200 дка. Мъжът ми видя биволите да влизат в гората. Цял ден обикаляхме в нея и нищо.

В късния следобед звъннах на отец Йосиф (дългогодишен биволар от съседно село, много пъти ни е помагал), разказах му за ситуацията и че съм много притеснена, защото наближава да се скрие слънцето, а от животните все още нямаше и следа, отделно беше и период, в който нивите се пръскаха. Бях много уплашена. Той ми каза: „Не ги мисли, ще се набягат и ще си дойдат сами“.

На мен това ми се стори много странно. Продължих да търся, а по тъмно се върнах при електропастира и какво да видя – биволите лежат пред вратата уморени и жадни Останах без думи и все пак отецът беше прав!

Какво още планирате – развитие, пазар?

Млякото ни много се харесва, правя и вкусно прясно сирене от биволско мляко. Плановете ми са освен да предавам суровината, да си затворя цикъла със собствена преработка. В тази посока ще насоча усилията си. Постоянно работя и в посока на разширяване на фермата. Преди седем години започнах с една биволица и двете ѝ малачета. Идеята е да ги увеличавам, но само чрез вътрешно възпроизвеждане, без да купувам животни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пингвин плува 8000 км всяка година, за да види човека, спасил живота му.

Пингвин всяка година плува 5000 мили, за да види мъжа, спасил живота му. Историята разказва британският вестник “Метро”,цитиран от mozache.com.71-годишният пенсионер открил пингвина в безпомощно състояние да лежи почти умрял в петролно петно през 2011 г. Бразилецът почистил пингвина от петрола и му давал риба всеки ден, докато животинчето не станал достатъчно силно.Мъжът нарекъл новия си приятел Диндим. 

След една седмица той се опитал да освободи пингвина обратно в морето, но птицата не искала да тръгне. “Той остана с мен в продължение на 11 месеца и след това изчезна”, разказва мъжът на име Жиао.

Няколко месеца по-късно Диндим се връща обратно. Той забелязал рибаря на плажа и го последвал до дома му. За последните пет години Диндим прекарва осем месеца в годината с Жоао.

“Обичам този пингвин като собствено дете и вярвам, че и той ме обича”, споделя бразилецът пред телевизия “Глобо”.“Всички казваха, че той няма да се върне, но идва при мен вече четири години. Пристига през юни и си тръгва през февруари и всяка година става все по-нежен към мен и по-щастлив да ме види”, споделя Жоао.

„Не позволява на никой друг да го докосва. Ако се опитат, ги кълве. Той лежи в скута, дава ми да го къпя, дава ми да го храня със сардини и да го взимам на ръце. Когато ме види, върти опашка като куче и издава радостни звуци.“„Никога по-рано не съм виждал подобно нещо – казва биологът проф. Кражевски – „Мисля, че пингвинът е убеден, че Жоао е част от семейството му и вероятно също пингвин“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Проклятието на разрушения храм-нещастия преследват и другите непряко ангажирани с оскверняването на храма

26 октомври 1975 година. Димитровден. Народът напомня, че Св. Димитър носи зимата. Така преди 40 години Св. Димитър донася зимата на българската духовност в Русе.  В ранната празнична утрин на християнския празник Русе е разтресен от грохота на булдозери. Нищо неподозиращите русенци остават без своя храм. 

Неочаквано някакъв сняг от фанатизъм и бездуховност започва да вали над града. Църквата „Всех Святих“ е поругана и съборена от комунистическия режим. Няколко месеца преди тая дата в храма са забранени всички богослужения, ценни реликви са изнесени и обречени на унищожение.Храмът „Всех Святих“ е построен в края на ХIХ век с дарения. Той е първият, построен след Освобождението на България. Разрушената катедрала е била архитектурен шедьовър на Едуард Винтер от 1884-1898 година. Вътрешното оформление на храма се извършва през 1930-те год. след ръкополагането в Доростоло-Червенската епархия на митрополит Михаил (1927). Русенци възлагат работата по иконописите на професор Стефан Иванов, ученик на И. Мърквичка. Декоративната работа е довършена от професор Хараламби Тачев и окончателно приета на 19 август 1939г. Витражите са били изработени във Виена. Водосвет в храма тогава отслужва първият Доростолски и Червенски митрополит Григорий. В храма са служили  митрополитите Василий и Михаил, които по-късно са погребани в нея.В началото на 60-те години Градският народен съвет решава да ликвидира гробищата и освободените площи да се превърнат в парк, а идеята за църквата е да се превърне в храм-костница на възрожденците, погребани в Русе. Българската патриаршия с писмо до митрополит Софроний казва „Св.Синод в заседанието си на 7 октомври 1964 година одобрява решението на епархийския съвет да разреши на русенския градски народен съвет да използва храма „Всех Святих“ в Русе за пантеон на възрожденците, като гробовете на блаженопочиналите Доростоло-Червенски митрополити Григорий, Василий и Михаил се запазят в храма…“

В кондиката се чете:

На 25 октомври 1964 година митрополит Софроний отслужи Св.литургия в храма „Всях Светих“ и обяви на християните, че в този храм няма да се извършва повече богослужение, понеже се предава на Градския съвет в Русе, за да се използа като пантеон, в който да се съхраняват костите на починалите в Русе възрожденци.  На 12 януари 1965 година се предаде храмът „Всях Светих“ на градския народен съвет, след като предварително се демонтира и пренесе в „Св.Троица“ целият му инвентар“.През 1975 година идеята църквата да стане пантеон неясно защо е позабравена. Почти десетилетие „Всех Святих“, както си спомнят очевидци, е оставена на произвола, руши се, а стенописите под влияние на атмосферни влияния и скверни ръце се унищожават. През април 1975 година в „Св.Троица“ са пренесени тленните останки на митрополитите. Всъщност това, което е пренесено, не са само кости. Тялото на митрополит Григорий, отслужил първият водосвет във „Всех светих” е напълно запазено, в продължение на 76 години. Всички които присъстват на отварянето на гроба са изумени. Тръгва мълва за чудо, която ражда първата градска легенда за храма. Русенци смятат, че бог е запазил тялото на митрополита, за да опази църквата си…

Окръжният комитет на БКП настоява църквата да се отчужди. Митрополията отстъпва по ясни причини.

На 26 октомври 1975 г. се случва това, което тегне над поколения русенци – в стахановски срокове, само за една нощ, църквата е съборена и изравнена със земята. Действа се бързо, за да не се събуди народното недоволство. По сметката на църковното настоятелство в ДСК са преведени като стойност на съборената сграда – църквата и стенописите в нея – сумата 64 008 лв.

Запазени са само няколко снимки, направени скришом, защото светотатството протича при строги мерки за сигурност. Със събарянето на църквата вярващите свързват помръкналата слава на града, наричан в миналото Малката Виена заради европейската си архитектура и дух.Три години след като храмът е съборен с багери, властта издига пантеон, в който се полагат изровените от близкото гробище кости на Баба Тонка, Захарий Стоянов, Стефан Караджа, Ангел Кънчев и други национални герои.

На 28 февруари 1978 г., по повод 100-годишнината от Освобождението на България, е открит Пантеонът на възрожденците в Русе. Той е построен точно на мястото на разрушения храм „Всех Святих“. Лично първият секретар на комунистическата партия и държавен глава Тодор Живков присъства на откриването, но остава разочарован от вида на Пантеона и не произнася предвидената реч, а след това и не награждава с очакваните държавни отличия проектантския колектив. Той задава въпроса дали не трябва нещо да се промени във външния вид на сградата, за да стане тя в унисон със старата русенска архитектура. И до днес русенци приемат с противоречиви чувства огромната сграда със златен купол и странен външен вид, за която, казват, дори Тодор Живков възкликнал: „Каква е тази турска баня!”Скоро русенци започват да коментират първите жертви, предават се от уста на уста разкази за първите, които са измръзнали от студ и затрупани от лавината на бездуховността. Божието възмездие настига някои от най-активните разрушители на църквата. Легендата разказва, че в живота им идват нещастия и зловещи истории. Единият умира и в гроба си е застигнат от кълбовидна мълния. Тя изпепелява дървения кръст, минава през черепа и тялото му и излиза през краката, а гъст черен дим се издига над последния дом на нещастника. Друг загива в автомобилна катастрофа заедно с цялото си семейство, трети е парализиран и накаран да се гърчи като червей до края на дните си, на четвърти дъщеря му умира и той полудява. Синът на един от управниците /Керчо Джамбазов/, взели решение за събарянето на църквата, се самоубива. Друг внезапно приключва с политическата си кариера, трети умира от нелепа смърт.

Нещастия преследват и другите пряко и непряко ангажирани с оскверняването на храма.През  годините в крайдунавския град свързват събарянето на „Всех Святих“ с редица нещастия, които връхлитат Русе. Според мнозина проклятието на разрушения храм е отворило най-зловещата страница в новата история на Русе – хлорните обгазявания от комбината в Гюргево. Продължилият с години химически терор прокужда цели семейства от града и стотици поемат към вътрешността на страната, за да спасят децата си от задушливия отровен газ. Но дори и след тази трагедия икономическият живот в града не потръгва и безработицата прогонвамного русенци да търсят препитание в чужбина. Градът започва да запада, губи натрупания през ХІХ и началото на ХХ век престиж. Според народните вярвания на мястото на съборения храм остава да бушува море от нервна и духовна енергия, на която трябва да се намери нов дом. 

И докато това не стане, проклятието няма да изчезне. Един от най-съвършените феномени на България, Ванга, казва преди време – „Докато не построите църквата, Русе няма да се възроди“. На въпроса „Кой ще я построи?“ – тя отговаря „Вие“.Смяната на политическата система в България след 1989 г. връща официално темата за поругания и разрушен православен храм. Първата статия в местния печат е от 1991 г. и е на журналиста Боян Драганов. На 28 май 1993 г. в сградата на Доростоло-Червенската митрополия 30-тина русенски граждани създават Обществен съвет за възстановяване на църквата „Всех Святих“. После общинският съвет гласува решение, с което отрежда терен за възстановяване на храма в Парка на възрожденците. Създава се и инициативен комитет начело с Негово Високопреосвещенство митрополит Геласий. 

Главният архитект на града Цвети Русинов кани архитект Тончо Тончев да се заеме с откриване и възстановяване на чертежите на съборения храм, което се оказва много трудна задача.

На 29 октомври 1998 г. в Русе се отбелязва 100-годишнината от смъртта на митрополит Григорий. Българският патриарх Максим води литийно шествие от църквата „Света Троица“, което достига до мястото зад спирка „Воден“ (където вече се издига новопостроената сграда на новия храм „Всех Святих“). Там Негово Светейшество, в присъствието на тогавашния кмет на града Димитър Калчев и множество русенци, благославя мястото и полага основния камък за възстановяване на църквата. Реалните строителни дейности обаче започват чак през 2007 г. До есента на 2012 г. сградата на храма и камбанарията са построени и външният вид на църквата е почти завършен. Очаква се до края на тази година църквата „Всех Святих“ да отвори врати. Предстои храмът да бъде прехвърлен на Русенската митрополия и след цялостното му завършване да бъде определена дата за неговото освещаване.

Източници: http://legends-ruse.weebly.com; www.monitor.bg; meteff.blog.bg; rusenskicurkvi.alle.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ