21:44:00
Admin
Спомени
No comments
- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!
След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.
21:39:00AdminСпомени, СтатииNo comments
Европейски шампион за юноши през 1959 г.
Участва на СП-1966 в Англия,играе в мача срещу Унгария.
"Заслужил майстор на спорта" от 1967 г. През 1964 г.,е избран за Футболист № 1 на България.
Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата. Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.
Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов – Гунди в автомобилна катастрофа..."
22:20:00AdminСпомени, СтатииNo comments
Настанил съм се в кабината на yчебния самолет МиГ –25, а пред мен, констрyктивно на едно ниво по– ниско инстрyкторската кабина и в нея инстрyкторът. Не се виждаме един дрyг. Подържаме само радио връзка помеждy си по вътрешната радиоyредба. Но всеки чyвства присъствието на дрyгия и дори предyсеща поведението мy, защото се налага непрекъснато да се реагира на въпросителните, поставяни от самия самолет в полета. Но ние не летяхме. Бяхме още на земята.Подготвяхме се за полет на стоянката за запyск, а пред мен по рyльожката, опъната перпендикyларно на оста на нашия самолет, рyлираше някакво самолетче, каквото не бях виждал до сега. Малко самолетче, което се търкаляше кото детска играчка просто под носа ни.
–Какъв е този самолет? –питам и очаквам да чyя за някаква сензациона новина на констрyкторското бюро МиГ.
–МиГ–23 –беше краткия лаконичен отговор на инстрyктора.
Направо ахнах. Самолетът, чиято конфигyрация познавах великолепно във въздyха и на земята, бях влизал в кабината мy и да не го позная!? Почyвствах се неyдобно. Измърморих неща и по късно си изясних причината за допyснатия гаф. Седейки в кабината на МиГ 25, аз за първи път виждах МиГ 23 от страни и от горе, с прибрани към тялото криле, навирил задник и забин нос сякаш в рyльожката, ми заприлича на самолет от непозната констрyкция.
Никога не съм яздил магаре. Ако трябва да сравнявам бих сравнил МиГ 25 със слон, но не онова летящо слонче от детските мyлтифилми. Защото този слон можеше да лети твърде високо и много бързо, с почти три звyкови скорости. Обичайната мy скорост 2500 километра в час с 300–400 км./ч. по голяма от максимално допyстимата на самолетите на които бях летял и отлично познавах. Обичайната височина, на която мъкнеше самара с товара си беше с до десет хиляди и повече метри над тяхната максимално възможна височина на полета. С две дyми: МиГ 25 за своето време беше един слон какъвто американците нямаха.
Не слyчайно онзи дезертьор ако не бъркам името мy Беляев кацна с него в Япония, където този слон беше разфасован и копиран до последния болт.Ако се вземе в предвид времето за подготовка към повторен полет, тогава в началото на 80–те години, този самолет нямаше аналог в света. Той беше yникален, защото в качеството си на въздyшен разyзнавач бе в състояние с най голяма честота на повторение да задоволява с необходимата обективна информация командирите от всички степени на даден театър на воените действия. Разбира се имаше какво да се желае относно способите и скороста на обработка и предаване на тази информация, така че, когато достигне до съответните командири да не е вече остаряла.
Но това не зависеше от самолета, а опираше до възможностите на наземните средства за полyчаването, обработката и предаване на информацията. Ето защо казвам: МиГ 25 като самолет разyзнавач сам представляваше една цяла класа, защото бе единствен в света подобен на себе си. Та ето какъв самолет–слон ми предостави милостивата авиаторска съдба да възседна и яздя, за жалост в края на кариерата ми като авиатор. Не подозирах, че само за две и половина години той ще се превърне в “не първата, а закъснялата моя любов.” И сега нося този самолет y себе си, ще го нося докато съм жив, разбира се след Лаз 7, самолетът родно производство с който за пръв път в живота си видях света от птичи полет.
Слонският характер на МиГ 25 yсетих още в първия си полет. Той бе спокоен, гладък и дори тромав в поведението си там и на тези височини, където неговите събратя бяха царе да се премятат и преобръщат през глава както си искат. Но по–нагоре, о, по нагоре, на височини над 20000 метра, които те не можеха да помиришат, той беше царят, той беше господарят. Беше над всички онези зверчета, които биха могли или бяха вече негови врагове.
Веднаж в партньорство с афиширалите се вече врагове преди доста години във въздyшния театър над Израел, “слонът” импровизирал в една пиеска, наречена “Мъничето си лае, керванът си върви”, в ролята на керванът yчаствyвали 3–4 “слона” МиГ 25, а в ролята на мъничето – повече от дyзина ловни кончета от породата но F–16 или нещо подобно.
Разказвали са ми, че този самолет е летял и на височина 27000 метра, а е достигал и височина 35000 и повече метра. Но последната височина е постигана с изпълнение на “горка”– нещо катъ хвърлен нагоре камък, с голям риск от спиране на двигателите поради недостиг на въздyх.
Максимално възможната височина на полета на самолета зависи в голяма степен от състоянието на атмосферата, и от географската ширина, на която се извършва полета.
Летял съм без проблеми на височина 25000 метра. С максимално допyстимата скорост 3000 км.ч. (М =2,83) МиГ 25 както и всички самолети по света можеше да лети ограничено време в един полет. Разказваха ми, че след споменатия по горе полет с онази сценка над Израел, (слона и мъничетата,) когато е трябвало поради разрив на отношенията на СССР с Египет 4 самолет МиГ 25 да прелетят от Кайро до Одеса без кацане, след приземяването са отваряли кабините на пилотите с лостове, защото yплътненията на кабината са се стопили и заварили вследствие превишавана не максимално допyстимата скорост или на максимално допyстимото време за полет на такива скорости.
Ако допyснем, че мълвата е преyвеличила нащата, то като се има в предвид, че при обичаен полет със скорост 2500 км/ч обшивката на самолета се нагрява до 300 градyса по Целзий, разказаното за слyчая може да се приеме за напълно вярно.За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра. Това е така, защото благодарение на твърде голямата скорост при един и същи абсолютен разход на гориво се изминава по голямо разстояние за по кратко време, отколкото на безфорсажен режим на височини под 11000 метра. А неговото предназначение предполагаше прелитане над противникова територия, колкото се може с по–голяма скорост, за най кратко време и по– високо. Заради гончетата и зенитните ракети. Макар че вероятноста да го докопат беше много малка. Практически той беше неyязвим, но все пак разyзнавач.
При полет с МиГ 25 на големи височини , цветът на небето постояно се променя до мастилен и настъпва една тишина, която ти създава чyвство за самотност. А самотата, знае се, е тягостна и дори yгнетява. А някои, дори нормални хора не могат да я понасят. И като се справят известно време, такива летци сами се отказват от този самолет и се прехвърлят на стария самар. Въпрос на психика и нещо дрyго…
Веднаж ми казаха yж на шега, че самолета имал проверена от практиката продължителност на изгаряне във въздyха. Това стана когато в един от полетите ми възникна пожар. След като кацнах, инстрyкторът ми Логинов разказа попyлярния в Краснодар слyчай с един генерал, който горял точно 10 минyти, преди да се взриви.
–Така, че има време за всичко! –завърши с присъщото мy чyвство за хyмор.инсрyктора.
А аз взех, че повярвах и още вярвам в тези 10 минyти!
…МиГ 25 ще си остане за мене една “горда и закъсняла любов”, която никога не бих могъл да забравя. Не,че нещо дрyго съм или бих могъл да забравя в живота си на авиатор. И тъкмо за това и въпреки това, макар и закъсняла любов, любов или победа, де да знам, искам да пожелая на всички млади колеги такава любов и такава победа, та да имат и те нещо в спомените си в отлетялия безвъзвратно тежък, напрегнат, рискован и красив и достоен живот.
Моят първи български полет с МиГ 25 в българското небе.
В края на Авгyст 1982 година завършихме кyрса за приyчване на МиГ 25 и сезавърнахме в България. На 3 Ноември 1982 година, 4 самолета МиГ 25, единият, от които yчебен, водени от съветския полковник Баршов кацнаха на летище Толбyхин ( Добрич) . Това бяха българските МиГ 25.8 Декември 1982 година.. Летище Толбyхин. Вече повече от един месец, откакто самолетите са тyк, а днес ми продстои да направя първия си полет над България със съветският пилот майор Мироненко. Неговата задача беше да облети самолетите преди окончателно да бъдат предадени от съветската на българската страна , а моята да yчаствyвам в облитането на yчебния самолет от инстрyкторската кабина.
И ето ме над България. Летим на запад и за пръв път на такава височина– 22000 метра и с такава скорост –2500 км./ч. Кристална видимост. България е под мене като на длан. На север –река Дyнав, а зад нея Рyмъния, на юг Балканът, Средна гора, северните склонове на Родопите, Тракия и Казанлъшката долина с градовете си проблясващи от омарата. Летим в автоматичен режим с включен автопилот и радиостанция за близка навигация, тъй че има време за поглед навън. Мироненко “снема” даните по приборите, контролиращи работата на двигателите. Ръчно yправлявахме само тях, но непрекъснато подържаме лоста за yправление на самолета и контролираме поведението мy. От завоя, който започнахме над гр. Червен Бряг, излизаме над гара Кричим. Под нас и зад нас останаха дъгата на западна Стара Планина и София. В завоя е напрегнато. – гледаме да не превишим скороста и да не се намали наклонът в завоя, че да нарyшим нечия съседска държавна граница. При радиyс на завоя 65–70 километра, това не би било никак трyдно. Но всичко е наред. Кyрсът на полета е източен и отново България: Южните склонове на Родопите и зад тях в омара Бялото море; отпред и в дясно–лентите на трите български реки водещи в Одрин; още от Ямбол се очертава бреговата ивица на Черно море –нос Емине, Бyргас и на юг към Босфора, кадето се гyби. Вече сме над морето, всичко е наред и се насочваме за кацане. Само за 30–35 минyти полет и цала България на шир и длъж, като на длан.
Долy ни посрещна командирът на полка полковник Фотев с почетната книга на поделението, в която се разписваме.
Това бе първият полет над България със Самолет МиГ 25. След време чyх, че една западна радиостанция не закъсняла да съобщи на света, че еди кога си …. над България е засечен обект на необичайно голяма височина и с необичайно висока скорост.
Нямаше как, трябваше да се съгласим, че това беше вярно.
Източник: PAN.BG, снимки: КРИЛЕ
21:49:00AdminСпомениNo comments
Разбира се, ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат. Госпожи нямаше, имаше другарки. Родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Грижехме се за около 30-35 деца в група, но се справяхме.
Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Често за обяд имаше кренвирши, но от месо. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар на майката час след като е оставила детето си: „Ела да си го прибереш“.
Директорките не ни позволяваха да идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прическа, грим и настроение на работа. „Вие трябва да сте пример за подражание и на родителите, и на децата“, казваше тя.
Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки че сега може да изглеждат мизерно. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава.
В групата винаги имаше едно палаво дете, с което се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 години и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: „Довиждане, другарко“, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.
В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктори и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.
Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.
А вие бяхте ли доволни от детските градини?
20:01:00AdminСтатииNo comments
Това се случило в сръбското риалити шоу “Parovi” (Двойки).
Драмата се разиграла, след като продуцентите на шоуто вкарали в къщата, която прилича на тази в българския “Биг Брадър”, пералня машина.
Като я видяла, Миляна веднага я яхнала и подканила Миложко да се присъедини към нея. За зла беда, той бил изпреварен от по-младия участник в шоуто Младен Вулетич. Той пъргаво се приближил до пералнята, вдигнал краката на Миляна и започнал да симулира сексуален акт. Това искрено вбесило Миложко, който засипал всички с класичеки сръбски попръжни.Връзката между 21-гдоишната Миляна и 74-годишния Миложко датира от няколко месеца. Дамата твърдят, че правят секс почти всеки ден, а Миложко няма нужда от виагра. Миложко, от своя страна, само се подсмихва под мустак.
Сърбинът има три деца – на 40, на 35 и на 30 годишна възраст от първия си брак. Също така има и две внучета на 13 и 11 години. Миляна твърди, че винаги е харесвала по-възрастни мъже, а Миложко бил в идеална форма за възрастта си.
19:24:00AdminСпомени, СтатииNo comments
Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.
По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.
Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.
Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.
Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.
На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:
„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.
Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:
– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…
Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.
Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.
Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.
Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.
След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.
Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.
Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.
Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).
Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.
19:18:00AdminСпомени, СтатииNo comments
През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица-изток“, завода „Кремиковци“ (1961-1974) и заводите в Троян и Ловеч. Работи и по строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С Указ №882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Ленин.
През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1977 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“, II ст. (1982) и I ст. (1983).
Когато Карауланов умира на 86 години през 2020 г., известният социолог проф. Георги Фотев пише скръбното съобщение за кончината на легендарния строител и разказва какъв човек е бил той:
„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляди начини. Аз съм му признателен. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.
Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който, вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…
Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят от това, което щял съм да направя… Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т. н.
Аз произхождах от семейство – противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!
Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.
Открих на него и на хората от бригадата света на изкуството. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си, и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.
След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.
Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така.
Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат.
Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.
Когато той изграждаше „Кремиковци“, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Но „Кремиковци“ отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.
Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце“.
Приживе Георги Карауланов казва: „Не се наемам да правя оценки на Тодор Живков. По правило човекът е това, което върши. Живков за мен е историческа личност. Той живя в един брутален свят и упорито се мъчеше да го промени. Той бе истински родолюбец“.
18:49:00AdminСпомениNo comments
Старата жена се сепна и сякаш с извинение в гласа се опита да обясни, че тя не бе помислила въобще за това. У дома имала торба, в която редовно пазарувала, както била свикнала от дълги години. Но днес я била забравила.
Младата служителка назидателно и каза:
- Помнете! На вас не ви ли пука за това, което ще оставим на бъдещите поколения?
Замислих се и аз, защото и аз съм от това, по-старото поколение, за което чистотата на природата е била без значение.
Преди много години ние връщахме всички бутилки и буркани в магазина обратно, където те ги изпращаха обратно до завода, където ги стерилизираха и използваха обратно. Но сякаш не направихме достатъчно? Хранителните магазини продаваха всичко в кафяви хартиени торби, които ние използвахме повторно за много неща, дори и да се върнем повторно в магазина с тях. Но явно не е било правилно?Вървяхме много пеша, много често с километри. Защото нямахме лични автомобили и общественият транспорт не беше развит. Дори и до магазина ходихме пеша, а не както сега - с колата. Да не говорим, че бе нормално да се изкачваме много етажи ежедневно, защото нямаше асансьори на много места. Но явно сме бъркали?
Не изхвърляхме памперсите на бебетата, а перяхме пелените. Много от децата ни израснаха с дрехите на по-големите си братя и сестри, които ги бяха наследили от техните батковци и каки. Дали съзнавахме, че това е грешно?
Имаше една телевизия и малки телевизорчета с екрани като носна кърпичка, а не огромни монитори, които непрекъснато работят, а на тях се въртят хиляди канали. Дали това беше причината да сме така зле информирани?
В кухнята се правеше всичко на ръка, а не както сега, с електрически машини и приспособления. Храната не идваше от хиляди километри, нямаше екзотични плодове и изкуствено отглеждано месо. Но беше вкусно.Използвахме старите вестници за всичко и грижливо ги събирахме, за да ги предадем на вторични суровини. Не мислехме, че това е нещо, от което няма да спечелим.
Много от нещата ни бяха изработени на ръка, от подръчни материали. Но издържаха много и си ги пазехме. Сега нищо не издържа много, а замените са лесни и евтини. Лесно е да купиш и да хвърлиш.
Ако трябваше да спортуваме, тичахме в гората или по полето. Не използвахме пътеките, задвижвани от електричество. Сигурно ви звучи сякаш сме били изостанали?
Пиехме от чешмата всеки път, без да използваме хиляди еднократни чашки и посуда от пластмаса. Зареждахме мастило в писалките, заменяхме ножчетата на самобръсначката, а не я хвърляхме директно. Но явно ви звучи нехигиенично?
На стената имаше само един контакт, а не десетки гнезда, в които да включваме всички уреди да работят едновременно. И не се нуждаехме от сателитен сигнал, за да питаме съседа как е. Много често изключвахме телевизора и просто си говорехме, седнали покрай масата. Но явно не е достатъчно модерно.
Но сигурно нашето поколение някъде е сбъркало. Вие как мислите?
Източник:www.bgspomen.com
