Три села на дъното на язовир Искър.Във водоема още стоят основите на къщите, улиците и чешмите

Ще ви разкажа интересната история на 3 села, които са пожертвани, за да се изгради през 50-те години на миналия век язовир Искър. Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”. 

Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.

По-големият побеждава и се настанява, където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър войвода, който е роден в село Проданово, Смоковско, е действал и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали нарочно да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал местният краевед Кирил Попов.

За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира – продължава разказа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.

Основите на къщите и улиците си стояха.Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.

Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят –в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар. Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми – защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията някои от нашите събраха всички документи.

Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.

Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.

Поетът Тулийски навремето написал стихове за родното Шишманово, което завинаги е загубил:

Сега единствено в паспорта те намирам

и в спомена за лятото, вкопчано в конска грива.

Останалото е съня във дрехата на язовира

и в синьото, което по ръба му се разлива.

Георги Тулийски – журналист и поет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиецът на шестима студенти през 70-те Бранимир Делчев е разстрелян от конвоиращи милиционери

Тодор Живков лично се ангажира с чистенето имиджа на държавата и с лечението на жертвите от най-голямата кървава касапница в кампуса на България. На 28 декември 1974 година в съботния брой на най-големия наш ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:

На 25 декември 1974 година в 20:45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на шестима студенти, като 10 други са ранени. Между пострадалите един убит и трима ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.

Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката.

Това публикува официално БТА.

Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София, и че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.

След касапницата в коридора на общежитието остават шест трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“. Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си. Наръган с нож, бере душа в болницата, а Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик. Прави опит и за чистене имиджа на държавата.

Навръх Коледа 1974 година 17-годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм „Кръстникът“. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по „заобиколни пътища“ да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет „Валтер“ на баща си Дончо Дончев, зам. генерален директор на ДСО „Стара планина“. 

Както и една остра финска кама от богатата „хладна колекция“ на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието ѝ в Студентския град. Нахълтва в бл.1, стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича „жълти муцуни“ и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът ѝ Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща:

Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от „финката“ на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28 декември 1974 година вестник „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебномедицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975 година убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено, е покосен от милиционерските куршуми.

„Дали е така, не мога да кажа„, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.Хронология на целият случай вижте тук:На 25 декември 1974 г. в Студентските общежития – Дървеница, е извършено жестоко убийство на 6 студенти

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Добри Джуров напоил Раул Кастро с „мелнишки Мавруд“

Митичният и с образ на непоклатим и железен мъж, допринесъл за преврата на 10 ноември, Добри Джуров е роден на 5 януари 1916 г. в село Врабево, Ловешко. Той е български офицер, генерал и политик от БКП. Министър е на отбраната при управлението на Тодор Живков.

Любопитна история за пикантната връзка между Джуров и брата на флагмана на кубинската революция Фидел Кастро – Раул, разказва д-р Боян Захов.

През май 1972 г. Фидел Кастро прави 10-дневно официално посещение в България. Огромната популярност на команданте Фидел изкарва на улиците хиляди българи, които искат да го зърнат.

Богата програма за високия гост включва посещение и в Толбухин (днешен Добрич). Както се полага, Фидел Кастро и Тодор Живков са посрещнати от първия партиен ръководител на окръга Ганчо Кръстев. Той отговорил толкова изчерпателно на безбройните въпроси на кубинския гост, че Фидел бил смаян от компетентността му. След това казал на Тато: „Ако имах такъв човек в Куба, той щеше да е най-малко министър.“ Това било достатъчно само след година Ганчо Кръстев да бъде изтеглен в София и да оглави Министерството на земеделието и хранително-вкусовата промишленост.

Още преди идването на Фидел у нас обаче българо-кубинските отношения вече били развити по линия на военните министерства.

Армейски генерал Добри Джуров вече се бил виждал със своя колега – кубинския военен министър, по-малкия от братята Кастро – Раул. Когато станали достатъчно близки, Раул казал на бай Добри, че имал три дъщери, но си мечтае и за син. Генерал Джуров го успокоил: „У нас има едно чудодейно вино – който пие от него, му се раждат мъжки рожби. Това е мелнишкият мавруд – проверена работа!“ Раул Кастро се зарадвал и поискал да му изпратят от това вино. За Хавана веднага заминала една пратка с мавруда, осигурен от Добри Джуров. И настина след време съпругата на Раул Кастро, популярната от партизанските години в Сиера Маестра Вилма Еспин, родила момче. Изглежда, че чудодейното мернишко вино, изпратено от България, настина направило чудото. В чест на това Раул и Вилма кръстили новородения си син Александър – на владетеля по тези земи от античността Александър Македонски. А бай Добри Джуров не пропускал случая да се похвали, че с българска помощ военният министър на Куба добил мъжка рожба.

Както се полага за такъв чаровен мъж, по време на посещението си у нас Фидел Кастро бил заобиколен от женско внимание. През 70-години кубинският президент бил в разцвета на младостта и мъжката си сила. Заобиколен от нашите напълнели и оплешивели ръководители, Фидел изглеждал като латински мачо, добре допълнен с романтичния ореол на революционер. За да разнообразят официалната програма на госта, домакините организирали в Партийния дом среща с артистичния свят на София. По думите на очевидци, присъствали на срещата, Кастро бил център на всеобщото женско внимание – на срещата с блеснали очи край него били шампионката по художествена гимнастика Мария Гигова, телевизионната звезда Анахид Цонева-Тачева, актрисите Ванча Дойчева и Гинка Станчева, естрадната певица Йорданка Христова.

Въпреки легендите, които се носят и днес за него, като почитател на женската красота Фидел се държал тази вечер повече от скромно. Мария Гигова напразно се опитала да го вдигне на хорото, което се извило в залата. Данчето Христова го поканила на страстно танго, но и на нея легендарният команданте отказал. Очевидци, присъствали на тази, общо взето, режисирана среща, се кълнат, че нашата интелигенция не се понравила много-много на Фидел Кастро и той се вкиснал по някое време. Даже направил забележка на Тодор Живков за този подчертан женски интерес към особата му: „Тодоре, преследвали са ме много красавици в цял свят. Джина Лолобриджида даже идва до Хавана да прави фотоалбум за мен, но такова чудо не съм виждал.“

Домакинът Тодор Живков също си развалил настроението и скастрил организаторите.

След гостуването на кубинския лидер през 1972 г. в България името Фидел става доста популярно. Доста млади български семейства кръщават новородените си момчета с името на президента на Острова на свободата. Тук-там из страната се появява даже и вариант на името в женски род – Фиделина. Тази традиция у нас не е от вчера – нека си спомним модните през годините имена, дошли от политическото всекидневие – Ленин, Сталин, Индира, Тито. /Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

7 февруари 1900 година - умира Капитан Петко Войвода!

300 битки и 33 куршума в тялото за България... 

Умира в нищета,смачкан от тези,за които се е борил..

"Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече. 

На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? 

Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. 

Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант - по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета. Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне - все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България."

„Капитан Петко Войвода” - Николай Хайтов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Златотърсачи направиха ударът на живота си, откриха огромни късове злато за €350 хил

Австралийски златотърсачи, действащи в южната част на страната, откриха два големи къса самородно злато, струващи около 350 хил. евро, съобщава CNN.

Находките тежат общо три килограма и половина и са открити недалеч от град Тарнагула, щата Виктория.

Откривателите са Брент Шанън и неговият шурей – Итън Уест.Според специалисти, златотърсачите могат да вземат до 30% повече от цената, ако ги продадат на колекционер.

Двамата, които наричат себе си „Отбор Посейдон“, разкриха, че са използвали копач, за да премахнат повърхностния слой пръст, след което са открили златото с помощта на металотърсач.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Салами от истинско месо правели през соца, а трайността им била едва 3 дни

През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей.

Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирш.

„Болярски салам” превзел пазара

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кореандър, и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.Структурни колбаси били на мода през 80-те

Освен „Болярския салам”, месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки, като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Те се изработвали по една основна рецепта, в която били включени едносортно месо от плешката на едър рогат добитък, първокачествено червено свинско месо, свински гърди и подправки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Саламът „Кричим” издържал само два дни

Сред всички „структурни” колбаси имало и един, който вместо 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната. За сравнение в момента „Мортаделата” струва около 6 лв., прави се основно от механично отделено пилешко месо и сланина.

Потребителите през соца също били недоволни

Потребителите на колбаси по онова време също имали своите капризи. Тогава въобще не ставало дума за консерванти, ГМО, добавки, оцветители и сгъстители. Въпреки това клиентите недоволствали например, че саламът бил по-светъл.

В такъв случай веднага започвали да цъкат с език, защото в партидата било сложено повече свинско вместо телешко месо. Други пък недоволствали, че в „Телешкия” салам имало 90 процента говеждо месо и 10 процента свинско.

Не било редно в телешки колбас да се слага друго месо. Доста били и недоволните от пилешките кренвирши, за които от „Родопа” през 80-те се заканили да ги спрат окончателно, защото компрометирали вкуса на истинския телешки кренвирш. В момента на пазара във Велико Търново има само един кренвирш, който се титулува като „Телешки”. В състава си обаче той има едва няколко процента говеждо месо… / Михаил МИХАЛЕВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С калашник и противогаз на военно обучение по времето на соца в НРБ

1973-1974 набор са последните, които са държали в ръцете си автомат „Калашников“ като ученици и са го разглобявали и сглобявали за норматив. Това е така, защото по време на социализма в гимназиите се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета „Военно обучение“. 

Такъв имаше във всички страни от социалистическия лагер, а целта беше да подготви младежите за бъдеща война. Повечето от преподавателите бяха офицери от запаса с педагогическа квалификация.

Обучението освен военна подготовка възпитаваше у учениците и добри умения за бърза реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучаваше се как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, как да се оказва първа помощ. Учеше се как при сигнал за кратко време да се вземат и нахлузят противогазите и с тях учениците да се насочат към бомбоубежищата, какво да се прави, за да няма паника.

Вярно е, че част от преподавателите по тази дисциплина бяха най-често пенсионери от армията, с грубо държание, случваше се да се ръсят глупости и да им се смеем.

Военното ни беше доста омразно, намирахме го за социалистическа безсмислица и губене на време, но нямаше как да се отървем.

Обучението завършваше с военнополеви двуседмичен лагер. На младежите се раздаваха зелени униформи, подобни на военните, след което се разпределяха на групи, всяка със свой взводен командир – кадрови военнослужещ, подчинен от своя страна на ротен с по-висш чин. Още от ранни зори лагерниците бяха строявани на плаца за сутрешна проверка, а остатъкът от деня преминаваше в строева подготовка и усвояването на широк набор от умения. Изучаваше се устройството на основните видове оръжие и се провеждаха занятия по химическа подготовка, боравене с радиотехника и др. Инструктори от ОСО пък бяха ангажирани със занимания като стрелба с малокалибрено и бойно оръжие, в която момчета и момичета участваха наравно.

Едни от най-недолюбваните от учениците мероприятия беше разглобяването на автомат „Калашников“ за норматив и бягането с нахлузен противогаз. От тези лагери обаче имахме хубави спомени, защото вечер се вихреха големи купони с песни и китари.

През 1990 г. предметът беше изваден от учебните програми. Сега намирам, че все пак е бил полезен. Днешните млади хора са напълно неподготвени за реакции при каквито и да било извънредни обстоятелства, както и за оказване на първа помощ.

Да не говорим, че образованието като цяло беше на високо ниво, трупахме трайни знания в различни области. А много от днешните ученици нямат елементарна грамотност и обща култура. Защото образование не се получава чрез интернет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА: Детството тогава и сега

Отпуск поради бременност, раждане и осиновяване – до 1986 г. е три месеца, няма отпуск по майчинство, след трите месеца майката се връща на работа. 

Едва след 1986 г. в Кодекса на труда е указано, че майката има право, след изтичане на отпуската за бременност, раждане и осиновяване, да ползва две години платен отпуск по майчинство, който се признава и за трудов стаж. Законодателят дава възможност и на други лица освен майката /баща, баба, дядо/ да се грижат за отглеждането на детето при същите права.

Анна Иванова била точно на 18 години, когато дошла демокрацията. В първите години от живота си била гледана от баба и дядо, защото майка й се върнала на работа след третия месец от раждането й:

„Толкова е било майчинството тогава. Сега платеното майчинство е 2 години, друг е въпросът дали парите от НОИ стигат майката да посрещне собствените си нужди и нуждите на детето, да поддържа дома… Баба и дядо ме гледаха като „писано яйце“, водеха ме на френска забавачка, лекуваха ме и ме утешаваха през всичките ми боледувания през кекавото ми детство. И двамата вече са покойници, но аз съм дълбоко привързана към тях и не мога да ги прежаля. В днешния динамичен български капиталистически свят бабите и дядовците също са сериозно ангажирани в отглеждането на внуците, така че нищо ново под слънцето…“

В детството си Ани не срещнала никакви сътресения. Редовно се грижела за сестра си, която е с 6 години по-малка.

„От нас се изискваше да учим, четворки, а даже и петици, не се толерираха. От малки бяхме ангажирани в почистването на дома. Никакъв мързел не се толерираше, не се толерираше и лоша дисциплина в училище или неуважение към учителите. Раздаваха се наказания и шамари. Сега нещата са обърнати на 180 градуса. Тенденцията е към съсипани и изтормозени родители и мързеливи, презадоволени деца с много претенции. Малко да ги шляпнеш и … революция! Като твърдя това, визирам и своите собствени отрочета.“

Източник: trafficnews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ